— Всъщност нищо — отговори Мийна. — Обаче в Индия. Индия е толкова стара, Джени. През хилядите години толкова много неща са се случили, толкова кръв се е проляла, толкова хора са се родили и умрели, че някои неща съумяват да се превръщат в призраци и духове. Страшното щеше да е, ако Индия не беше населена с тях и с ония стари-стари проклятия. Но в Англия не е така. Не искам Англия да прилича на Индия.
Толкова се разстрои, че дори обърка собствените си дипли и трябваше да се откаже засега.
— Е, за млада страна като Англия тук всичко е толкова странно. От осем месеца сме тук и вече чух повече истории за призраци, повече легенди, приказки и каквото ли не, отколкото съм чула в Ню Йорк за целия ми живот. Мисля, че Англия сигурно вече прилича на Индия в това отношение. Нали знаеш за въстанието на Монмаут?
Мийна се засмя.
— О, да. В Индия познаваме английската история по-добре от собствената си. Много по-кратка и ясна е. — Тогава ме хвана за ръцете и се взря право в очите ми. — Джени, не искам да знам какво е имал предвид богартът, като е казал да се пазите от слугата, господарката и… от Другия. Но ти трябва да ми обещаеш, че ще приемеш на сериозно думите му. Трябва да ми обещаеш, Джени.
С тъмносиньото сари и синята точка на челото тя можеше да бъде от всякаква друга епоха. Никога не я бях виждала такава.
— Добре де, добре, обещавам, обещавам. Нагласи ли вече диплите?
Но Мийна продължи в същия дух — не само през този уикенд, но и в училище ме питаше почти всеки ден дали помня предупреждението на богарта. Дали стоя далеч от третия етаж.
В края на краищата всичко се свеждаше до това. Третият етаж — все още затворен, блокиран и сигурно така щеше да си остане още известно време — беше мястото, където живееше персийката призрак на господин Котак. Трябва да свикна да използвам думата „обитаваше“. Тя обитаваше третия етаж, където я бе срещнал той, и вероятно слизаше долу само при специални случаи. И ако тя беше слугата, както беше казал богартът, значи и другите двама сигурно също живееха горе. През повечето време котката ми се появяваше само за храна и след полунощ се изтъркулваше да спи в леглото ми, но през останалото време като че ли си беше в котешкия хотел „Госхоук Фарм“. Веднъж на Западна осемдесет и трета улица го нямаше цял ден, два дни (сиамката Хъси опознаваше тялото му), но тогава трябваше да се страхувам само от коли, камиони, шахти и луди. А сега прекарваше всеки миг, когато не спеше, на третия етаж с призраци, чудовища и нещо, наречено Другия. И рано или късно трябваше да се преборя с това. Както когато го накарах да спре да яде гущери едно лято, през което Норис бе наел къща в Саутхемптън. Не можеш да позволиш на котката си да яде гущери, те наистина не се отразяват добре на котките и водят до пристрастяване, затова трябва абсолютно да я отучиш, да не реагира на тях изобщо. Същото е и с призраците. Мога да се закълна.
Естествено, не можех да спра да мисля за третия етаж — и не само заради господин Котак. И колкото повече продължавах да мисля, толкова повече ми тежеше, дори буквално. През онова лято в Саутхемптън Норис веднъж ме заведе да се гмуркаме — беше само веднъж, защото не можах да се справя. Дишането под водата не ме затрудняваше, но тежестта, масата, бремето на целия океан, всичко над главата ми ужасно ме притискаше. Обременяващото присъствие на третия етаж беше същото — друг океан, но този път имах твърдото намерение да се справя. Рано или късно. Вече не живеех на Лонг Айлънд. Живеех във фермата Стауърхед.
Имаше обаче безброй идеални причини да отлагам справянето с каквото и да било. Богартът държеше на думата си, в училище ставаше все по-интересно (макар да нямах никакво намерение да си го призная), а времето се задържаше хубаво за повече от два дена един след друг и заедно с Мийна и Джулиан — и няколко пъти и с Тони — си правехме пикници в подножието на хълмовете. Веднъж бяхме в Стоакровата гора на Джулиан, но това не се оказа толкова добра идея, макар никой да не можеше да каже защо. Изглеждаше по-мрачно, отколкото трябва да бъде дори в една дъбова гора — може би защото зад дърветата беше толкова топло и светло. В разгара на пикника събрахме всичко и се преместихме на слънце. Никога повече не дойдохме тук.
Когато не бях на училище, помагах в Имението като всички други, но при всеки удобен случай избягвах работата на полето. Много бързо забелязах, че и Тони прави същото. През онази първа година семейство Ловел вложиха достатъчно много пари, така че Евън можеше да наема колкото иска помощници и не беше необходимо да кара Тони, Джулиан или мен да помагаме там. Проблемът беше Джулиан: той продължаваше да предлага за доброволци себе си и мен всеки път, за всичко, без значение как го заплашвах. Поглеждаше ме с онези свои големи сиви очи и казваше: