— Но това е нашият дом, Джени. — И хлапето нямаше представа, че веднъж-два пъти направо бе рискувал живота си.
Най-често плевяхме с мотики между полетата с пшеница и боб, грах и ечемик, понякога дори трябваше да изкореняваме плевели, израснали твърде близо до посевите. Помагахме и да се хвърля тор — или на ръка, или просто се катерехме на трактора, за да следим дали се разпръсква еднакво. Точно както бе казал на семейство Ловел, Евън бе абсолютно обсебен от обогатяването на почвата с азот. Дори Сали бе споменала, че той толкова много говори за това, че тя би могла да му постави диагноза „азотна фиксация“. Но той откриваше, че е фермер — нещо, което, мисля, не е знаел преди. Може би ставаше както със стария Роджър Уилоби.
Не помня точния ден, когато най-сетне се качих на третия етаж. Може да си мислите, че би трябвало, но не помня добре дати — не мога да запомня собствения си рожден ден, да не говорим за нечий друг. Знам, че беше в началото на май и че беше вторник следобед, защото Сали беше в Дорчестър при двете си ученички по пиано; не, вече се беше сдобила и с трета. Джулиан бе останал в Шерборн след часовете за някакъв мач по крикет. Евън беше в една съседна ферма, помагаше им, защото имаше някакви канализационни проблеми и, струва ми се, Тони беше с него. Или беше останал за срещата по крикет; сега не съм съвсем сигурна.
Седях под ореха зад мандрата и пишех писмо на Марта, когато се появи призрачната приятелка на господин Котак. На ярката светлина изглеждаше различно — от една страна, беше с по-неясна форма и определено прозрачна, но изглеждаше и по-реална, може би, защото беше през деня. Направи няколко стъпки покрай мен и после изведнъж се обърна и ме погледна.
Никога не бях гледала по телевизията „Ласи“. Нито, когато бях малка, нито на тринайсет — no-скоро бих гледала телевизионни игри, които мразя, отколкото „Ласи“. Споменавам го, за да стане ясно, че дори за миг не си помислих, че тя се опитва да ме накара да я последвам. Станах и тръгнах подире й само защото така ми се искаше. Защото исках да разбера какво правят котките призраци един топъл вторник следобед в Дорсет. Това е. Сега може и да ми е странно понякога, но тогава точно тази ми мисъл ме поведе.
Персийката изобщо не погледна назад. Мина през мандрата, покрай работилницата на Евън, която някога е била винарска изба, и после точно под носа на любимия козел на Уилф (той имаше темперамента на върколак и донякъде приличаше на господин Котак, но нея изобщо не я видя) влезе право в Имението. Мислех, че ще изчезне точно на вратата, като специален ефект, но се спря точно като господин Котак при котешката играчка, която Евън беше сложил там. Бутна я два пъти, тя издрънча, сякаш вътре бе влязла истинска котка.
Бях точно зад нея, буквално я настъпвах по опашката, но тя ми обръщаше точно толкова внимание, сякаш самата аз бях призрак. Тръгна нагоре по стълбите към втория етаж, право към източното крило; тя развяваше опашка като четка за прах зад себе си подобно на онези ветрила, с които робите във филмите веят на императорите. Къщата беше толкова тиха, че направо можех да чуя как лапичките й тупкат по твърдото старо дюшеме — или може би не чувах истински стъпки, а призраци на стъпки, сенки от стъпки. Не можеш да си наясно, след като не знаеш какви са правилата на играта.
Следвах я толкова отблизо, че не мога да кажа кога господин Котак се материализира до мен. Той просто си беше там, за първи път не галопираше подир призрачната си персийка, а се бе залепил за крака ми, целият — самото достойнство, сякаш ме конвоираше като влекач, ескортираше ме… накъде?
В подножието на стълбата в източното крило тя пак се обърна и очите й заблестяха в зелено като борови иглички на слънчева светлина. Тогава господин Котак отиде при нея. Стояха нос до нос — не казваха нищо (и аз бих могла да чуя), само от време на време ме поглеждаха и двамата. Това започна да ми лази по нервите.
— Стига вече. Давайте да правим каквото ще правим. — И аз тръгнах към стълбата.
Вървяха пред мен. След като избутах дъските и боклука настрана, двамата прелетяха като куршуми покрай мен и потънаха в най-тъмния мрак, който някога съм виждала. Той нямаше нищо общо с изгревите и залезите. Древна тишина. Когато навлязох в нея, усещах как ме обгръща, как облизва врата и лицето ми — лекичко, внимателно — като господин Котак, който ще близне нещо, ако не е сигурен дали иска да го изяде. Но аз продължавах нагоре — чисто и просто от безсмислено упорство. Не се гордея с ината, който понякога все още проявявам, но мога да кажа, че и от него има полза. В Библията се говори за истинската любов, която прогонва страха. Това не знам, но спортната злоба го прави всеки път.