Първото, което успях да изрека, когато най-сетне бях в състояние да говоря, беше:
— Откъде знаеш името ми?
Тогава тя се разсмя — някак смешно, задъхано, като дете, което е тичало без причина, просто само за да тича.
— Ла, наистина — тя каза точно това, „ла“. — Как да не знам, когато ти и семейството ти все се появявате по един или друг начин и изпълвате къщата със сладката си дандания — с вашите шеги, усилия, песни и караници? — Тя сякаш започна да брои на пръсти. — Баща ти е Евън, майка ти — Сал, братята ти — Антъни и Джулиан. Що се отнася до Грималкин тук, си признавам, че съм доста умна.
— Името му е господин Котак. — Грималкин е от „Макбет“, учихме го в „Гейнър“ по въведение в драмата и затова го знам. — А Евън, Тони и Джулиан не са от моето семейство. Никога не бих казала такова нещо — дори и на Сали, ако наистина бях бясна. — Те са ми нещо като второ семейство.
Вече по-близо, можех да видя, че сивото бавно пулсира: по-ясно… по-размито… по-ясно… по-размито като биене на сърце. Общо взето, Тамзин гледаше твърде интелигентно на нещата, като се има предвид, че тя е мъртва и че току-що сме се запознали, но рече само:
— Ти не си от Дорсет. Не, нито дори от Англия, мисля. Трябва да си от Колониите.
— Колониите? — повторих. — О, да. Колониите. Да, Америка. Там имаше революция. Сега сме независима държава. Предполагам, не си разбрала.
Косата й беше гъста, с къдрици, навити като тирбушон, прибрана високо и оттам надолу се разпиляваше по дясното й рамо. Не помръдна и косъм, когато тя поклати глава.
— Тази къща не винаги е била празна, господарке Дженифър — множество други гласове, не само вашите, са достигали до мен, съобщавали са ми новините под прозореца. Знам, че католикът Джеймс е избягал и че хановерците продължават да пристигат оттогава, както и тези едри мъже, които нощем идваха при баща ми. Това е толкова сигурно, колкото че аз съм прах. Колонии са печелени и губени, власти са се издигали и падали, създавали са се съюзи и са се разпадали, бедният Дорсет отдавна е разсипан… Коя година сме сега, дете?
Казах й. Погледна ме и сякаш за момент се залюля, но може да е била само пулсация на сивото.
— Толкова късно? Толкова късно, а аз още съм тук, когато отдавна трябваше да съм си отишла като Джеймс и… и Едрик Дейвис, и него. — Едва успях да чуя последните няколко думи — толкова тихо бяха прошепнати. — Сигурна ли си, господарке Дженифър?
— Да. И моля те, бих искала да не ми казваш Дженифър. Аз съм Джени и изобщо не съм господарка. Всички ми викат Джени.
Тамзин Уилоби се усмихна за втори път и аз цялата се разтопих. Никога не съм била от онези момичета, които винаги адски си падат по други момичета, но Тамзин… Не че беше толкова хубава — Мийна е по-голяма красавица, ако трябва да сравняваме. Може би беше, защото е призрак и ми се усмихва от разстояние триста години, не мога да кажа. Но тогава си помислих — още го мисля и винаги ще е така, — че е защото тя ме видя. Никой никога не беше виждал мен — мен, Джени Глукстейн — по този начин. Нито родителите ми, нито Джулиан, нито дори Мийна. Любовта е едно, но признанието е съвсем друго нещо.
— Тогава Джени — съгласи се Тамзин. — Трябва да ми напомниш, когато забравя. А аз ще забравя, защото винаги го правя, просто съм си такава. Може да си помислиш — и защо, не че след толкова много, много години сигурно е неприлично да забравям тъкмо аз, която бях живяла само двайсет лета, когато…, когато спрях. — Тя винаги използваше точно тази дума. — Гласовете под прозореца ми казват имена, говорят за промени и чудеса, дори ме учат на песни. Бързо научавам тези неща и после също тъй бързо ги забравям. Както съм забравила защо изобщо трябва да съм тук.
Сега, когато пиша думите така, както тя ги произнесе, изглежда някак си жалко, сякаш тя молеше за симпатия. Но те нито за миг не прозвучаха по този начин; тя нито се държеше така, нито ме гледаше така. Персийката се отъркваше в крака й и това беше странно: нещо прозрачно и невъзможно се утешаваше, като установяваше контакт с друго такова нещо.