Гласът й утихна, разтвори се във въздуха и аз се уплаших да не стане така и с нея. Бързо попитах:
— Все пак каква е тази стая? Няма истинска врата, не можеш да погледнеш през прозореца отвън?
Почти нямаше и мебели: само стол и нещо в ъгъла, което прилича на сандък, а капакът му — оформен като легло. Картината, която бях видяла от вратата, беше портрет на едър червендалест мъж с перука и дълга жилетка, застанал до притеснителна жена с черна рокля и бяла ленена шапка с воалетка. Пак попитах:
— Що за стая е това?
Тамзин сякаш беше изненадана.
— Това ли? Това е скривалището за свещеници на Роджър Уилоби. Не, ние не бяхме паписти, но баща ми — въпреки че беше добър поддръжник на Чарлс — виждаше как Рим настъпва с идването на Джеймс, а с това — и преследванията, и не ни оставаше нищо, освен да изградим собствен таен параклис. Баща ми беше велик романтик, трябва да го знаеш, Джени, с глава, пълна с идеи, които бедната ми майка никога не прозря. Но двете с нея много го обичахме и още ме боли, като си помисля как страдаше той, когато…
Тя не довърши изречението и аз не знаех дали да я накарам да продължи. Нямах представа как трябва да се държи човек с призрак. Дали само понякога имаха достатъчно енергия например като… ами като акумулатор? Дали нямаше просто да се разтворят във въздуха и да изчезнат, ако ги притиснеш повечко? Когато си седеше само с персийката в тази стая — години наред, така, както каза, — дали тогава беше видима?
— Когато си умряла… исках да кажа, спряла. Това сигурно трябва да е било ужасно — да го гледаш как скърби за теб.
Тамзин не каза нищо. Реших, че вероятно трябва да сменя темата, затова попитах:
— Кой е Другия?
Тамзин ме погледна така, сякаш аз бях призрак и ме вижда за първи път.
— Преди време имахме проблеми с един богарт — заобяснявах аз. Господин Котак и госпожица Софая Браун се гонеха из стаята и си играеха с опашките си като малки котенца. — И той ми каза да се пазя от слугата и от господарката предполагам, това сте ти и котката ти — и от Другия. Кой е той, тук ли живее, какъв етикет му е лепнат? — Последните думи ги бях усвоила от Джулиан.
Един призрак всъщност не може да пребледнее, но Тамзин стигна много близо до такова състояние. Протегна ръце към мен и ако можеше, както ми се стори, би ме сграбчила за раменете и би ме разтърсила.
— Дете, Джени, никога не ме питай за това. Никога не задавай този въпрос — нито на мен, нито на никого, дори на себе си, разбираш ли? Обещай ми още сега. Джени, трябва да обещаеш, ако искаш да сме приятелки.
Страхът й — а призрак или не, тя беше ужасена — пак я беше направил достатъчно непрозрачна и аз усетих оня странен аромат на ванилия и сякаш дори видях трапчинка на лявата й буза. Косата й изглеждаше тъмноруса, очите й тъмнотюркоазени, но докато се взирах в тях, те продължаваха да се променят — сякаш тя никога нямаше да си спомни точно какъв цвят са били. Сърцето ми се сви. Бих й обещала всичко, за да я успокоя.
— Добре де, няма. Да пукна, ако наруша обещанието си повече няма да питам за Другия.
Знаех, че ще наруша обещанието още в момента, когато го давах. Понякога си мисля, че и Тамзин го знаеше. Но тогава тя веднага се оживи и след това просто си бъбрихме, загледани в госпожица Софая Браун и господин Котак, които се дебнеха един друг, докато наистина не усетих, че си седим така и изобщо не се притесняваме от това, кой е жив и кой не е. Разказвах й за Ню Йорк и за приятелите ми там, за Норис, как съм се почувствала, когато Сали се омъжи за Евън и ме довлече в Дорсет — бях съвсем искрена, — за момчетата и за Мийна, училището в Шерборн и дори за мърлявия стар Уилф и неговия козел. А Тамзин слушаше, смееше се и ставаше все по-видима — по-истинска; косата и роклята й се вплътняваха успоредно със смеха й, докато вече изобщо не виждах през нея — може да е и заради това, че в стаята ставаше все по-тъмно. За това кратко време съвсем забравих коя е тя. Наистина.
От своя страна Тамзин говореше най-вече за фермата Стауърхед и за Роджър Уилоби.
— Гражданин, търговец и внук на търговци, кой може да каже защо толкова харесваше живота на село? Баща ми вярваше с цялото си сърце, че всеки, мъж или жена, може да научи всичко, което искрено иска да научи, стига само да посмее да отговори на желанията си. Дори това никога да не важи за останалите, за баща ми беше съвсем вярно. Защото той не беше фермер, но стана такъв и не е имало поет или художник, който повече да се радва на делата си. Наистина никога не съм познавала по-щастлив човек.
Помислих си, че тя пак може да се натъжи — както когато за първи път спомена баща си, — но тя изведнъж се изкиска също като Мийна, когато се опитва да разкаже някой виц и е започнала да се хили още преди да е стигнала до смешната част.