— Джени, той се бореше с всички сили да накара съседите да пресушат ливадите си — поне за малко, дори само за един сезон — и да торят ливадите си по някакъв друг начин, а не само да оставят добитъка им да го прави. Е, сега сигурно вече познаваш фермерите. — И тя премина на онзи стар дорсетски, на който говореше и богартът: — Нее, нее, зър, тоор, нищо не е no-хубаво от добрия стар тоор за подъхранване на почъвата, ней ли е язъно? — И двете, загледани една в друга, се разсмяхме така, че котките се обърнаха да ни погледнат.
— Те не се нуждаеха от нито един негов съвет — продължи Тамзин, — а продължаваха така, както бяха свикнали, а баща ми ръководеше фермата според собствените си идеи и времето доказа, че той е бил по-мъдър, въпреки че аз не бях там да видя. — Сега тя извърна поглед към прозореца. Чух Тони и Джулиан да си крещят нещо някъде.
— Какво се случи? — попитах аз. — Искам да кажа да умреш — да спреш, — когато си била само на двайсет. — Не знаех дали не трябва да я питам за нещо друго, но не винаги можеш да смениш темата дори когато говориш с призрак. Лицето на Тамзин се беше променило, когато пак се обърна към мен видях как устните й изтъняват, а очите й губят част от цвета си, но тя ми отговори ясно:
— Възпаление на белите дробове, това беше, катар, който прерасна в плеврит, после в белодробна туберкулоза. И никой не е виновен, само собствената ми празна глава и липсата на здрав разум да си стоя вкъщи една бурна нощ. Никой друг не е виновен. Заслужих си го.
Само това каза. Сега вече Джулиан ме викаше и когато погледнах часовника си, с изненада установих, че вече е време за вечеря. Грабнах господин Котак, който изобщо не беше доволен, и погледнах към Тамзин над черната му глава.
— Пак ще се срещнем, господарке Джени — каза тя.
— Да. Прекрасно. Може ли да идвам тук да те виждам, както прави господин Котак?
Тамзин се усмихна.
— Разбира се. Или пък аз може да заприличам на госпожица София Браун и да дойда да те видя в твоята стая. Нали няма да се уплашиш?
Поклатих глава. Тамзин протегна ръка да погали господин Котак по гушката, а той затвори очи и замърка, сякаш наистина я усещаше.
— Може ли да попитам още нещо? Когато спомена за живота в къщата и за обиколките нощем из фермата Стауърхед, не разбрах… какъв точно живот имаш предвид?
Без да отговори, Тамзин ме изгледа толкова продължително, че в това време Джулиан успя да ме повика още два пъти. Най-сетне тя произнесе:
— Ще ти покажа. Когато дойда при теб, ще ти покажа.
Тринайсет
Никой. Дори и Мийна. Докато слизах надолу по стълбите, докато връщах дъските обратно на местата им, по време на вечерята и веднага след като останах за минутка сама, исках да звънна на Мийна и да й разкажа всичко за Тамзин Уилоби, моя собствен призрак от третия етаж. Почти бях готова да го сторя, когато на другия ден се видяхме в училище, почти й бях разказала, когато прекарах един цял уикенд с нея и с родителите й в Лондон. Но стана като при нас с Джулиан с богарта. Да пазиш тайни, да знаеш нещо, което никой друг на света не знае, все едно колко силно, умно или красиво е то — към това човек буквално се пристрастява. Или поне човек като мен. И така ще трябва да живея цял живот. Не че втори път бих могла да попадна на тайна като Тамзин. Това също го знам.
Исках да се върна там още на другия ден, след като се прибрах от училище, но не го направих. Не защото тя ще има нещо против; по-скоро имах нужда от известно време да повярвам, да възприема това, което съм видяла, този, с когото съм говорила…, а също и къде съм била. Понеже в онази малка тайна стаичка горе, която баща й построил за скривалище на свещениците от англиканската църква… там горе на моменти ми се струваше, че фермата Стауърхед току-що е построена, току-що са засети първите култури, а Роджър Уилоби стои пред къщата и ругае съседите си, задето са превърнали почти всичко в пасбища, а ние с Тамзин се кискаме, докато обсъждаме кого бихме искали да скрием там, горе…, но в никакъв случай някакви свещеници. Все така ми се струваше дни наред, три или четири седмици, — след като слязох обратно долу. Беше като морска болест — не бях съвсем сигурна в кое време се намирам. Джулиан го забеляза, но не знаеше какво ми е. Както и аз самата.
Междувременно наближаваше краят на учебната година, Джулиан постоянно се влачеше подире ми, когато помагахме във фермата, Мийна имаше нещо като дистанционна връзка с Кристофър Херидж, който пееше в смесения хор от ученици от девическото и от мъжкото училище в Шерборн. Като казвам „дистанционна“, имам предвид, че те най-вече се гледаха през гора от глави, практикабли и цигулки и „изпяваха“ душите си. Беше много романтично и обречено, защото каквото и да има семейството на Крис против връзката му с едно индийско момиче, то ще е нищо, детска игричка, дреболия в сравнение с това, което щяха да направят господин и госпожа Чари, ако дъщеря им заведеше някой английски младеж на вечеря вкъщи. Затова Мийна плачеше много — като се срещнеха с Крис, той се държеше адски официално — и ние висяхме с часове на телефона, за да се правя аз на велика утешителка. Наистина се опитвах, защото изведнъж започнах бясно да ревнувам от Крис — знаех го и исках по някакъв начин да се реванширам на Мийна за това. Тогава имаше дни, когато не можех да се държа като човек. От време на време все още ми се случва.