Запазих Тамзин за себе си — дори донякъде далеч от себе си, защото като си легнех вечер, полагах усилия изобщо да не мисля за нея. А всъщност си легнах в леглото и се чудех за какво ли мисли тя в този момент, докато си седи на стола и гледа как луната изгрява, без да знае и без да се притеснява дали е днешната, утрешната луна или пък отпреди сто години. Обикновено нощем господин Котак спеше в леглото ми, но когато го нямаше, бях сигурна, че е някъде навън с госпожица Софая Браун и тя му показва всички стари тайни места във фермата Стауърхед. И всеки път все ми се струваше, че Тамзин никога не е имала намерение наистина да дойде, да ме намери и да ми покаже разни неща, а просто се е държала учтиво, както учат дамите да се държат на шестнайсет-седемнайсет години. Вероятно тя самата беше навън с котките и никой от тях не би си губил времето с мен. В такива моменти изхлипвах жално и заспивах.
Бях готова за пълен крах, когато излязоха резултатите от изпитите, затова те всъщност не ми се сториха чак толкова лоши. Благодарение на Джулиан взех математиката на косъм; благодарение на Мийна се справих по-добре с естествените науки. Обаче бях трагедия по испански, макар че имах най-добро произношение от всички — че аз дори не разбирам английските времена като минало предварително и минало несвършено. За сметка на това направо изядох литературата и световната история — бях почти толкова добра, колкото Мийна, а тук тя беше отличник. Не бях добре по физическо. Но, общо взето, можеше и да е по-зле.
Все още не обръщах особено внимание на Стауърхед въпреки мърморенето на Джулиан, но посевите растяха добре почти навсякъде, накъдето погледнеш, затова реших, че фермата вече се е съживила. Но Евън изобщо не беше доволен. Нощем го чувах да повтаря на Сали постоянно едно и също:
— Знаех си аз, че не става така, още от самото начало. Опитвах се да впечатля семейство Ловел и се перчех, просто се перчех след всички онези приказки да не очакват чудеса. Трябваше да продължа и да направя онова, което смятах, че трябва да се направи най-напред. Но тогава сигурно Ловел биха се отказали, а мен ме беше страх да не изпусна ситуацията още преди изобщо да съм започнал. Но го знаех, Сали.
Обикновено тогава изключвах — наистина не обичам да подслушвам. Освен това не бързах да си изяснявам нещата със Стауърхед, макар да трябваше да живея там. Затова нямах представа за какво се безпокои Евън и успявах да не предизвиквам Сали да ми разказва, което тя би сторила веднага. Оцелях след английската зима и една година в английско училище. Имах си котката, завъдих си най-добра приятелка и — да не повярваш — малко братче. Бях срещнала богарт, познавах призрак. В Дорсет или не, но лятото идваше.
Някъде в средата на юни имаше една наистина гореща лятна нощ. В Дорсет няма кой знае колко горещи нощи какъвто и да е бил денят. След залез температурата пада бързо, а въздухът става влажен дори когато не е валяло. Това е заради Бристълския канал — в Дорсет изобщо не можеш да се отървеш от канала, колкото и да си далеч от него. Не че е неприятно, но просто никога няма истинско лято.
Но тази вечер си беше направо като смрадливия, лепкав, останал без въздух асфалтов Ню Йорк. Усещах дрехите си като залепени за мен. Всички бяха скапани, дори и Сали, която може да изглежда като сочна маруля дори и в най-лошото време. Докато си легне, Джулиан беше като настръхнал таралеж и само фучеше. Тони пък само правеше лимонада след лимонада и сам изпиваше толкова много, че направо можеше да се види как тя се изпарява от порите му като мъгла. Господин Котак беше полегнал на една страна с изпънати назад лапи като куче и изглеждаше малък и влажен. Когато седнах до него да го погаля, той се изтърколи далеч от мен, така че повече не си направих този труд. Беше адски горещо дори и за това.