— Още са тук. О, още са тук! — тя почти го изпя. — О, още се държим за земята на Стауърхед — и те, и аз. — Обви с ръка дървото и се залюля отново, сякаш танцуваше с него. Знаех, че няма как да го докосне, да усети кората или сухите клони — не повече, отколкото аз усещах ръката й върху моята, — никой не може да бъде по-красив и по-радостен от Тамзин — така, както изглеждаше тогава, въпреки че никой не усещаше нищо. Никой, призрак или не. Просто не ми се вярва.
— Видях, когато баща ми посади тези дървета — каза тя, когато се приближих. — Джени, те бяха толкова малки и твърди фиданки — наистина трябваше да се навеждам, за да ги погаля за добро утро, както правя с госпожица Софая Браун. Сега пак ги виждам, вече толкова големи и мрачни оголени и очукани от годините, но все още са тук, че не са се предали. — Тя пак се извърна към буковете. — Чакахте ли ме, малките ми, през цялото това време? Ще поискате ли разрешението ми, преди да паднете? Но аз няма да ви го дам, чувате ли ме? — Гласът й изобщо не се промени; по същия начин тя говореше и с мен. — Не, след като аз трябва да остана, значи ще останете и вие. Аз съм дори по-стара и от вас, така че се вслушайте в това, което казвам. Докато аз съм в Стауърхед, вие ще ми правите компания, след като баща ми Роджър ви е посадил. Помнете!
Започваше да полъхва лекичък бриз и може би, затова изглеждаше, сякаш дърветата свеждат рунтавите си глави пред нея. Тамзин пак се обърна към мен:
— Буковите дървета са мили, те ще помогнат, ако могат. Също и бъзът и дори пепелта, ако им окажеш почит. Но се пази от дъба, Джени, защото той обича хората точно толкова, колкото и свинете, които му ядат жълъдите. Винаги се пази от дъба.
Това ми прозвуча като същата заповед, която даде на буковете — не могат да умрат, докато тя е в Имението. Измрънках нещо в потвърждение и Тамзим пак ме хвана за ръка.
— Сега, господарке Джени, сега ще те заведа да те запозная с други мои стари приятели.
На другия ден се опитах да намеря пътеката, по която Тамзин ме поведе сред горещия мрак, но не успях. Трябваше да се намира в границите на фермата Стауърхед, защото Тамзин не можеше да ги прекрачи, и някъде близо до ечемичените ниви, понеже те имат нужда от много вода и аз бях чула бученето на помпата. Естествено, има си нормална пътека, която води точно до нивите, но знам, че не минахме по нея. Шест години, а никога не успях да я намеря, както и никога отново не изпитах усещането за пълна, абсолютна, истинска сигурност, както когато вървях до Тамзин тази нощ. Страх ме е от тъмнината толкова, колкото и всеки друг човек — дори и повече понякога, — но не и тогава — Тамзин до мен, проблясва, смее се и ме дразни, че семейството ми е позволило пътеката да се затрие.
— Ла, ама колко е запусната сега, а навремето от нея добре се виждаше главният път. Какви коне имаше тогава! И как чувахме тракането на подковите им на мили разстояние, както ни се струваше, далеч преди храбрите ездачи да се появят на хоризонта. Хайде де, не се ядосвай, Джени, това трябва да е било много отдавна, убедена съм. — Но едва ли за нея беше много отдавна — тя още се заслушваше в тропота на тези коне.
Не знам кога схванах, че не сме сами. Първо се огледах за госпожица Софая Браун и господин Котак, но после осъзнах, че някой или нещо върви до нас, точно до левия ми крак. Не знам как го разбрах, защото не го виждах — каквото и да беше, — а то не издаваше нито звук. Не пукаха съчки под стъпките му, нито ръмжеше, нито дори дишаше… но нещото беше близо и аз бих си глътнала езика от ужас, ако не бях с Тамзин. Тя ме прегърна през раменете, което усетих толкова, колкото и когато ме беше хванала за ръката, но пак ми беше много приятно.
— Не се плаши. Няма опасност — рече тя тихо.
Двете стояхме така и чакахме. Не знаех какво, но не се боях, защото Тамзин каза, че няма страшно. След малко нещото, което бе вървяло до нас, изскочи на лунна светлина.