Беше куче — най-голямото, което някога съм виждала, колкото крава. Изглеждаше като Баскервилското куче, само дето беше черно — толкова черно, че на лунната светлина ставаше още по-черно, сякаш поглъщаше светлината и вътре в себе си я превръщаше в мрак. Очите му светеха в червено, но не изглеждаха свирепи — no-скоро горди, бих казала. Прошепнах на Тамзин:
— Какво е това? Какво е това куче?
— Това е Черното куче. — Аз само примигнах насреща й и това сякаш я изненада. — Черното куче. Винаги идва да предупреди.
— За какво да предупреди?
Тамзин не ми отговори. Пристъпи към огромното създание и на мен ми се стори, че то леко размаха опашка, но може би не. Сега гласът й беше по-различен, отколкото когато говореше с мен:
— Защо си дошъл, кажи ми! От какво трябва да се пази такава като мен?
Кимна ми, без да откъсва поглед от него, но аз не можех да помръдна. Знаех, че не ме е страх, но краката ми не го знаеха. Тамзин се обърна, видя как стоя и меко ме повика, сякаш викаше плашливо животинче:
— Джени, при мен! Няма страшно, няма страшно.
Отидох до нея и се вгледах право в червените очи на Черното куче.
И днес още не знам какво е Черното куче. Може да е само предчувствие, начин да си напомниш да внимаваш с нещо, с което вече знаеш, че трябва да се внимава. Бих могла да вярвам в това, ако то не изглеждаше толкова истинско — дори миришеше на куче. Никога не съм имала предчувствие, което мирише.
Тамзин го попита отново:
— Защо си дошъл?
То не изръмжа, нито излая, както правят кучетата, когато адски им се иска да могат да говорят. Но тя се заслуша в мълчанието му и изведнъж кимна. Погледна настрани към мен.
— Какво? Нищо не разбирам! — казах аз и когато пак извърнах поглед към Черното куче, него вече го нямаше.
— Странна работа, Джени — гласът на Тамзин беше толкова тих, че едва го чувах. — Извънредно странна. Черното куче е било тук, за да ни предупреди и двете, въпреки че не разбрах за какво. Така беше дошло и при нас с Едрик, но тогава разбиранията ми провалиха всичко. Втори път не бива да се провалям.
— Кой е Едрик? — попитах, но тя не отговори.
Луната беше толкова ярка, че виждах дори малката бръчица между очите й и от това се разнежих повече, отколкото мога да опиша. Това означаваше, че тя е в състояние да си спомни нещо толкова човешко като мръщенето наред с всичко останало, което се опитваше да възпре… Изведнъж се запитах дали преди триста години госпожица Софая Браун сутрин е проверявала с предните си лапички дали очите й са отворени, както прави господин Котак.
— Късно е — обадих се. — Сали ще започне да се притеснява. Сигурно можем да се срещнем с приятелите ти и друг път.
Тамзин ме погледна безмълвно. Почувствах се като пълен идиот — да говориш за късно и притеснения на призрак! Но тя каза:
— Наистина. Собствената ми майка също много би се притеснила.
И тръгнахме обратно.
Тя не говореше много, но си оставаше все така видима и различима в мрака, което според мен означаваше, че сериозно се е замислила за Черното куче. Затова аз направих нещо, което не биваше, нещо, което тя ме накара да й обещая, че никога няма да правя. Попитах я:
— Мислиш ли, че кучето ни предупреждаваше за Другия? Нали знаеш, както богартът?
В момента, в който думите излязоха от устата ми, отчаяно се надявах тя да не си спомни какво бях обещала. Но бе достатъчно само да я погледна, за да разбера. Бях сигурна, че е разгневена — и наистина беше така; беше страшно, защото при един призрак чувството наистина може да се проследи отгоре додолу. Този, който през цялото време трябва да си спомня какво са чувствата, не може успешно да ги прикрие. Тамзин ме изгледа продължително, без да промълви и дума, а аз все се извинявах и извинявах, че изобщо съм споменала Другия. Най-после тя се усмихна и всичко беше добре — също така, както преди миг беше абсолютно, ужасно зле. Тамзин беше винаги такава.
— Него го няма — каза тя. — Много отдавна го няма, Джени. А ако се е върнал, можеш да си сигурна, че няма начин да не съм разбрала. Черното куче греши.
— Ама кой все пак е той? — продължавах да я притискам аз. Тамзин се обърна и тръгна по пътя ни — изглеждаше, сякаш просто се носи през лепкавия въздух; трябваше да хукна подир нея, за да я догоня.
— Джени, единственото важно е, че него го няма. Думите са ми скъпи и за него няма да произнеса нито една повече. Черното куче греши, твоят богарт греши — бъди много благодарна и вече край.
И аз мълчах през останалата част от пътя, докато светлините на Имението не се мярнаха между клоните на буковите дървета. Изглеждаха много, много далечни, макар в действителност да не беше така. Мисля, че тогава за първи път ме обзе лека носталгия по място, различно от Западна осемдесет и трета улица и „Кълъмбъс Авеню“, дори по хората, които бяха откъснали тази Западна осемдесет и трета от мен. Не беше лесно, нито приятно да преглътна такова едно чувство.