— Най-скъпа Джени, прости ми, прости ми. Бях толкова уплашена, колкото не съм била, откакто…, откакто бях толкова уплашена за друг — много отдавна, когато бях на твоята възраст. Гневът ми не беше насочен към теб, а към мен самата — навремето знаех много по-добре какво е да наричащ един пуук приятел. — Тя се отдръпна и леко въздъхна. — Той не е ничий приятел — ничий, — но веднъж навремето се прояви като най-добрия ми приятел, когато наоколо нямаше никого. Сега вече можеш да му се довериш, Джени, защото той те познава толкова добре, колкото и мен. Само не забравяй, че никога няма да го опознаеш истински. Пуукът е загадка дори и за пуука, мисля.
— Той наистина ли може да променя формата си? — Тамзин кимна. — А би ли могъл да изглежда като теб… или като майка ми? Или като господин Котак? Трябва да знам.
— Винаги можеш да познаеш пуука по очите. Всичко друго се променя, но те — не. — Светлината на залязващото зад гърба й слънце мина право през нея и лицето й сякаш запламтя и затрепка като пламъче на свещ. Все още я виждах. Тя каза:
— Той вече никога няма да те подмами, за да се позабавлява, не се безпокой. Някой ден сигурно ще можеш да го пояздиш без никаква опасност — и без бодливи храсти. Хайде, Джени, вечерята ти със сигурност ще изстине.
Често се замислям над умението й да приеме необходимостта да се храня, когато тя не беше в състояние да задържи вековете в призрачния си мозък. Не каза нищо повече за пуука до края на пътя, защото се захвана да ме учи една песничка, която научила от сестра си Мария — онази, която умряла от чума. Беше леко раздвижена, проста мелодийка, която се повтаряше и повтаряше като птича песен, но вече съм забравила повечето от думите. Започваше така:
Бих искала да си спомня всички думи. Все още понякога си пея куплетите, които си спомням, защото така можеш да си припомниш остатъка от песента. Може би, ако успея да се сетя как е цялата песен, Тамзин ще се появи с нея както тогава — потрепваща силно на светлината на залеза. Не е хубаво да искам точно това, но го искам.
Когато бяхме стигнали почти до Имението, аз заговорих, но се стараех гласът ми да звучи по-небрежно:
— Толкова много странни неща обикалят из тази ферма. Пуук, Черни кучета, богарт, Били Блин…
— Дъбови хора — прекъсна ме Тамзин. — Помни, Джени. И Бъзовата старица — въпреки че нея сигурно няма да я видиш и много жалко. Дори пуукът й прави път, когато я срещне.
— Вярно, Дъбови хора. Дъбови гори и Дъбови хора. И пискливите гласчета, които чух в банята ми, и вероятно нещото, с което господин Котак се би онази нощ. Не искам да чувам нищо за злобни старици… Само искам да разбера дали има още много. Искам да кажа, това нормално ли е за Англия или е така само в Дорсет?
Тамзин се засмя с онзи свой смях като пролетен дъжд.
— Уви, бедна моя Джени… заобиколена от гоблини, обкръжена от таласъми. Наистина ли няма такива създания в твоя Ню Йорк?
— Само в гимназията. Е, няма значение. Само ме представи, като наминат насам.
Джулиан изскочи от къщата с вик:
— Джени! Джени, вечерята!
Очаквах Тамзин да изчезне изведнъж, както изчезваше винаги, когато имаше и най-малка вероятност да я види някой друг. Но сега тя отстъпи назад, докато сенките скриха всичко освен очите и блясъците в косата й. Гласът й беше съвсем тихичък:
— Моя Джени, аз никога няма да видя тази твоя земя, макар добре да зная, че нощите там са толкова тъмни, колкото и в Дорсет. А и нощта не е наша и никога няма да бъде — не и докато всичко не стане нощ. Но аз ти казвам, че това няма да стане, Джени — нощта вече никога няма да бъде наша, както и морето, защото ние само разораваме и подравняваме този мрак. Сигурна съм, че никой не може да каже какво точно плува в най-дълбоките дълбочини — дори и пуукът не познава всичко, което се движи отвъд светлината. Но сега ти имаш приятели там — помни това и никой няма да ти навреди. Имаш приятели в нощта, скъпа Джени.
В това време Джулиан ме видя и започна да маха с ръце.
— Джени, Джени, идвай, има пилешка супа с праз!
Той знае, че това е любимата ми супа, откакто Чарли, сестрата на Евън, научи Сали да я прави. Той дотича при мен, обгърна ме с ръце и ме повлече към къщата, докато ми разказваше за експеримента, който провел с нарязани краставици, захар и три охлюва. Бях се научила да усещам кога Тамзин ме е напуснала, но този път не усетих нищо. Мисля, че е стояла там, в сенките, и ни е гледала как се отдалечаваме.