— Мен търсиш, няма съмнение. — Каза го, след като си стъпих отново на краката (бях подскочила от изненада). — Ела, очаквах те.
Жилетка, жабо и този път дълга връхна дреха като онези, които носят стрелците от уестърните. Така и не бях разбрала къде живее и кой го пере, между другото. Той ме поведе с важна стъпка — дори и когато седи, Били Блин има вид на човек, който винаги ходи наперено — към купчина дърва, скочи върху нея, за да ме гледа отвисоко, сложи ръце на кръста си и заяви:
— Е, дете, едно ще ти кажа — на тази коса й трябват тъмна бира и яйце. Тъмна бира и яйце с кафява черупка, това ти трябва. Само него използвам. Я ме виж!
Косата му наистина беше буйна и къдрава, с цвят на избелели джинси. Много внимателно произнесох:
— Ще го опитам, Били Блин, обещавам! Но за друго исках да те питам.
— Би трябвало! — изръмжа Били Блин също като Робърт Нютън. — Добре, че ме потърси, защото исках да си поговорим за твоята приятелка Уилоби.
— Да! — възкликнах аз. — Точно за това исках да те питам! — Били Блин се ухили като фокусник, току-що извадил картата, която ти си избрал. — Толкова много неща искам да зная за нея, а тя не желае да ми каже. Например как е умряла, защо постоянно повтаря, че не трябва да е тук, и каква роля играе във всичко това Другия. И за Едрик Дейвис. — Говорех толкова бързо, че дъхът ми секна, а Били Блин стоеше върху купчината дърва и нито помръдваше, нито казваше нещо. И защо ти й заповяда два пъти да кротува и къде не бива да ходя аз? Ти си Били Блин, съветникът — кажи ми.
Били Блин вече не се усмихваше. Съдейки по лицето му, изглеждаше на двайсет и пет-петдесет-шейсет години. Мен хич не ме бива да отгатвам нечия възраст. Но вгледа ли се в блестящите му очи — нито тогава, нито сега бих могла да кажа какви бяха на цвят, — човек разбираше, че е по-стар от Тамзин, много по-стар.
— Аз давам съвети, мойто момиче — най-сетне изрече той, — а не обяснявам. Различно е.
— О! Не може ли поне този път да направиш изключение? Тя нали ти е приятелка! Много е важно!
Сумтене.
— Приятелка ми е, о, да, ама тя не послуша съветите на Били Блин, не, никога не ги послуша! Да кротува ли? Не я ли виждам как се шляе по нощите с теб и се показва, на когото си поиска, а?
Сумтене. Тропане с крак. Били Блин не само дава купища съвети, за него е ужасно важно дали се вслушваш в тях или не.
— Кой й желае злото? — попитах аз. — Ако знаех, може би бих могла да направя нещо, да я накарам да се скрие, както искаш ти. Какво ще ти стане, ако ми кажеш?
Вече също започвах да сумтя, а Били Блин като че ли се забавляваше.
— Винаги става така, винаги става така! Тия, дето ги харесвам, никога не знаят как да се държат с Били Блин! Нито тя, нито ти — винаги става така! — Той се почеса по главата с две ръце и на мен ми се стори, че виждам чифт рогца в същия цвят като косата, но може и да греша. — Е, ето какво ще ти кажа, защото тя, Тамзин Уилоби, е добро момиче — нищо, че не е много възпитана. Но ти я развълнува, точно така, а това променя нещата, кара ги да се раздвижат, ясно ли е? И аз не знам какво ще излезе от цялата тая работа, наистина не знам, но сега вече не е само тя, която гледа, която се е събудила и търси. Има и нещо по-голямо. Разбираш ли, момиче?
Погледът му ме смразяваше също като жълтите очи на пуука, ала в този миг той гледаше умолително, почти човешки.
— Това е Другия — казах аз. Били Блин не отговори. — Но той си е отишъл. Тамзин ми го каза. Отишъл си е и няма да се върне вече.
— Да пиеш по осем пълни чаши вода на ден — рече Били Блин. — Страхотно е за организма.
— Това го пише по списанията! Кажи ми за Другия!
Но Били Блин не ме гледаше, а се вслушваше в нещо, което аз още не чувах. Когато най-сетне го чух, отначало си помислих, че Евън и Сали пристигат, и си го повтарях до дупка, защото не ми се искаше да е онова, което вече знаех, че е. После ще се върна да оправя това изречение. Както казах, нощта трябва да е много бурна, за да чуеш Страшния лов в небето. Но тази нощ беше тиха и спокойна, нищо, че полъхваше ветрец — тъкмо затова беше толкова ужасно. Защото те се появиха изведнъж там горе — воят и роговете, тропотът на копита, скърцащият смях, който изобщо не приличаше на крякането на дивите гъски — всичко, всичко. А аз не бях на сигурно място вкъщи, зад стените и прозореца и Джулиан да ми стиска ръката, ами навън, на открито, където можеха да ме видят — и те ме видяха. Почувствах го — това беше бурята; усетих как вниманието им ме облива. Не помръдвах от мястото си не защото съм храбра, а защото под купа дърва нямаше място — Били Блин вече се беше сврял там. Стоях сама в бурята — като Тамзин — и гледах небето.