Е, бях сама, докато господин Котак не скочи на рамото ми. Почти не го усетих — бях като парализирана, — докато не заби нокти, не се уви около врата ми и не зави като банши срещу Страшния лов. Беше се озъбил, а козината и опашката му бяха настръхнали и той изглеждаше два пъти по-голям. Ако ловците разбираха сиамски, веднага щяха да ни нападнат. Но господин Котак не го беше грижа дали го разбират бе готов да ги разпердушини, както са си на конете. Може би само се перчеше пред госпожица Софая Браун, обаче друг път не съм се гордяла толкова с него.
Те не се обърнаха. Профучаха над нас. Вероятно не бяха минали повече от десет-петнайсет секунди — някъде бях чела, че толкова най-дълго траят сънищата. Отминаха и вихърът им затихна в посока към Шерборн. Стоях неподвижно и се вглеждах подире им, ослушвах се, защото чувах звук, който не бях различила преди преминаването на Лова. Беше глас — мъжки глас, но той така пищеше, обзет от ужас, че беше направо нечовешки. В Стауърхед нямаме прасета, но в съседната ферма семейство Коулфакс имат. Свинете квичат страшно, когато усетят, че ще ги колят. Ужасно е, по-ужасно нещо не познавам, но и то звучи по-човешки от гласа, летящ пред Страшния лов онази нощ.
Отидоха си. Господин Котак се успокои и се разфуча, както фучеше срещу кучетата идиоти, а Били Блин изпълзя от скривалището си. Изглеждаше уплашен, но никак не се срамуваше, че сам е заел единственото скривалище. Прочисти гърло.
— Щом искаш съвет, ето ти съвет: стой далеч от тях, стой далеч от онова място, за което ти казах…
— Не си ми казал! Не ми каза кое е мястото…
— И престани да вълнуваш Уилоби, спри да се разхождаш с нея! Нищо добро няма да излезе от това — само опасност за теб, а за нея още по-голяма! Зарежи това, момиче, ето какъв съвет ще ти даде Били Блин! Тя си беше добре, но ти дойде да я тормозиш…
— Не, не е била и не аз…
— А онова, дето шава, дето чака и не може да влезе в тайното й местенце! Тогава то не знаеше и сега не може да знае…
— То ли? Кое, да не е Страшният лов? Не, ти говориш за Другия, нали? — Господин Котак изсъска в ухото ми, защото пак губех самообладание, но аз вече не можех да слушам дори и него. — Тогава за какво? За какво си говорим, а? Какво не може да знае то? Какво дебне за Тамзин? — Протягах се към него, исках да го сграбча и да го разтреса. Чудя се какво ли би станало, ако го бях направила.
В небето се отразяват фарове. Нагоре по хълма боботи двигател. Евън и Сали. Двамата с Били Блин се спогледахме пълно мълчание. Не разбирах погледа му, но той май не ми се сърдеше.
— Като се върнеш в училище, не искай помощ от оная Уидби — тя изобщо не те харесва — каза ми той. — А по испански седни до прозореца. — Това последното го изкрещя подире ми, защото аз вече бързах към къщи, а след мен подскачаше господин Котак.
Легнахме си — аз с джинсите, но със силно стиснати очи. Така ме завариха Сали и Евън.
Никой от нас не заспа тази нощ — нито аз, нито господин Котак. Той знаеше много по-добре от мен какво е онова, което предизвикваме. Навря се под одеялото и се сгуши под мишницата ми. Но колкото пъти го погледнех, все беше с отворени очи и цяла нощ тихичко стенеше, макар постоянно да го галех и да му повтарях, че е герой. Спря чак след като на зазоряване се появи госпожица Софая Браун — просто се материализира пред погледите ни като ням филм, прожектиран върху чаршаф. Едва не скочих от леглото, когато и тя се навря под завивките и се сви на кравайче до господин Котак. Не не скочих и така си лежахме тримата, докато не пропяха първи петли. Спомних си една стара-прастара балада, която Евън пее понякога със Сали:
Не знам кой я е вдигал тая радостна врява, но в песента с разправяше за призраци. Госпожица Софая Браун стана и с протегна съвсем като истинска котка, близна господин Котак по нослето и изчезна. А аз веднага заспах и успях да поспя цели пет-десет минути, преди Джулиан да нахлуе, за да ми каже, че за закуска има някаква тъпа плодова пита (а Джулиан мрази плодове) и че след това иска да отидем при Албърт и овцете. Дори и сега има моменти, когато много се гордея, че оставих Джулиан жив. Защото имах доста възможности да се случи обратното.
Седемнайсет
Пак тръгнахме на училище в началото на септември и го закъсахме. Англичаните не вярват в постепенното привикване към занятията, затова трябваше да се съсипвам от учене, за да се справям що-годе наполовина колкото останалите, дето сигурно са зубрили лятото. И с момчетата беше същото: Тони изкара лятото в танци, а Джулиан предимно правеше разни странни опити и четеше комикси за Астерикс на френски. Що се отнася до мен, няма кой знае какво за разказване. Тази есен бях готова за приключения, но те не бяха свързани с девическото училище в Шерборн.