Тя седеше на ръба на леглото ми, когато ми го каза. Почувствах, че е там, макар и да спях дълбоко; винаги усещам и госпожица Софая Браун по същия начин. Отворих очи и видях как Тамзин гали котките. Те мъркаха и се протягаха под дланите й, както правят всички котки, когато ги гали обикновен човек. С котките винаги е различно.
Тамзин се засмя притеснено — не както обикновено се смееше.
— Наистина, Джени, вие с господин Котак сте моят пробен камък, моята Полярна звезда, основата на съществуването ми. Без вас двамата нямаше изобщо да зная къде е реалността, да се рея сякаш насън или в полусън. Ето защо ви потърсих тази нощ.
Не знаех как да й кажа колко се страхувам, че ако отворя вратата й, ще видя Другия да я чака в креслото.
— Помагахме за прибирането на реколтата — смънках аз.
Тамзин кимна.
— Да, и ние го правехме, когато бях малка. И тогава валеше така, ако това може да те утеши.
— Освен това се опитвам да не те събуждам. — Тамзин ме погледна неразбиращо, както би направил всеки жив, дишащ човек. — Били Блин ме предупреди за това. Каза, че те будя, когато разговаряме, когато се събираме и се разхождаме, а като будя теб, будя и нещо друго, други неща. Не знае за какво говореше. Може би ти знаеш. Аз нищичко не зная. Само искам нищо да не те застрашава.
Тамзин продължи да гали господин Котак и госпожица Софая Браун и не ми отговори. Беше ужасно мъчително да държа очите си отворени и затова притворих клепачи. Тамзин запя песничката на сестра си:
Когато изпя името ми, пак отворих очи. Тя се усмихваше, а аз бях готова на всичко, щом се усмихне. Трудно ми е да кажа защо, особено, когато говорим за блед спомен за усмивка. Как ли призраците си спомнят зъбите или какво става с очите, когато ъгълчетата на устните се вдигат нагоре? Но може би беше точно заради това. Може би усмивката на Тамзин ме завладяваше така, защото в тази усмивка се въплъщаваха триста години Тамзин. Както и да е — успях само да кажа:
— Липсваше ми. Никой друг не ми липсва така — нито хората от Ню Йорк, нито никой. Но ти трябва да кротуваш Били Блин постоянно ми го повтаряше. Не искам да ти докарам някоя беда.
Тамзин ме погали по крака под одеялото. Не го почувствах, макар че много исках. Тя обаче го усети, пролича си. Забелязах.
— Джени, на мен са ми липсвали само четирима души, ако това означава да чувстваш по-остро тяхното отсъствие, отколкото своето присъствие. От тези четирима трима отдавна са мъртви като мен: баща ми, майка ми и… — Следващото име тя смотолеви: Едрик. Също като мен, когато не искам да ме разберат. Само в този миг, в този единствен миг Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби беше точно на моите години.
— Но четвъртият… четвъртият е едно дете от Колониите, живо момиче, чийто свят мога само да сънувам, но чиято душа и моята се държат за ръце. Мила Джени, Били Блин твърде много е закъснял. Аз съм будна и вече съм в беда и не ни остава нищо, освен да я преживеем в бури и ветрове. Ала се радвам — не е ли странно?
Самата аз вече бях съвсем будна. Поизправих се в леглото и бутнах господин Котак. На него не му хареса.
— Е, аз съм виновна и затова трябва да съм до теб. Но дори и да не бях, пак щях да съм до теб.
Тамзин ми се усмихна отново.
— Но трябва да ми разкажеш някои неща. Знаеш го — рекох аз.
— Да, Джени. — След това потъна в мълчание. Навън пропя петел, но не, защото зазори зора като в старата песен. Те, петлите, се обаждат по всяко време също като автоалармите. Пак валеше. Сигурно заради дъжда не чувах нощните звуци, но за миг ми се стори, че май чувам тропота на неподковани копита по новия път, и си помислих дали пуукът не наблюдава къщата. Надявах се да е така, макар да не знаех защо.
Тамзин заговори:
— Едрик Дейвис е музикант? — Доста често се случваше: твърдеше нещо, а то прозвучаваше като тъжен въпрос. Преди да се овладея, възкликнах „Не!“ — толкова се бях вживяла във фантазията ми, че Едрик е уелски рибар.
— Искаш да кажеш като майка ми? — попитах.
— Точно така! — Личеше, че Тамзин е възхитена от идеята. — Майстор на музиката също като майка ти — преподаваше своето изкуство, свиреше и на бляскави балове, и на бедняшки гуляи из цялото графство. Когато навърших деветнайсет години, баща ми поръча да ми направят портрет, а Едрик Дейвис да ме забавлява, докато позирам на художника. Така беше.