— Но Едрик го е последвал — отбелязах аз. — Едрик е тръгнал с Монмаут.
— Не, не Едрик — възрази Тамзин. — Не той, а неговият ученик, Франсис Голоп. Едрик имаше ученици като майка ти, а Франсис беше неговата гордост. Син на обикновен йомен, но искаше да се учи да свири на клавесин, а Едрик често ми казваше, че Франсис също като него има дарбата да обича музиката, която свири. Казваше… казваше, че това е по-добро от чистите ръце и бързите тънки пръсти. О, Джени, всичко си спомням!
В гласа й имаше радост, но още повече болка — дори и аз го разбирах още тогава. Това събуди госпожица Софая Браун, ако изобщо е спяла. Тя прегърна с лапички шията на Тамзин така, както правеше с мен господин Котак.
— Така. Значи този Франсис се присъединил към въстанието на Монмаут, но не и Едрик.
— Не, Едрик тръгна да го търси. Майката на Франсис дойде при него и на колене го моли да върне сина й, но бъди сигурна, че и да не беше така, Едрик пак щеше да тръгне да го търси. Защото много обичаше това момче и не искаше да го загуби в тази лудница. „За музиката има ли значение кой е крал? — питаше ме той и не очакваше отговор, нито го получаваше. — Крадци, убийци, цялата тази сган — и короновани, и некороновани. Лявата ръка на Франсис, импровизациите на Франсис — те струват колкото всички тронове на света, всички крале и кралици, всички проклети окаяни пристанища, граници, княжества. Още по-зле за това глупаво момче, че не го съзнава! Веднага ще го върна — и заради майка му, и заради мен самия. Кралете няма да го имат!“
В този миг съзрях Едрик Дейвис. Понякога с призраците се случва така — когато си мислят за някого, който приживе е означавал за тях толкова, колкото и самите те. Лицето на Тамзин се промени — не много, но колкото да мярна остър, леко крив нос, брадичка като футболна топка и изсечени скули. Дълга тъмна коса, малко над раменете, очи, много потъмни от тези на Тамзин… Чудато лице, изкривено. Некрасиво, но приятно. После Едрик изчезна, а тя отново заприлича на себе си, само от спомена изглеждаше малко по-самотна.
— Но те го получиха. Взеха го, Джени.
Едва когато се опитах да заговоря, разбрах, че гърлото ми се е свило.
— Убили са го? Франсис?
— Край Седжмур — биели се като пехота срещу конници с мечове. Едрик намерил тялото му в една канавка — Франсис стискал пречупена овчарска гега. Всичко вече било свършило, били пленили Монмаут, а убитите въстаници оставили на полето на кучетата и гарваните. Но Едрик не можеше да го остави така и през нощта докара тялото на родителите му с количка. — Сега тя се усмихваше и притискаше към себе си госпожица Софая Браун. — Никога не съм се гордяла повече с него, както когато погребахме Франсис в една житна нива заедно с музиката и счупената му гега. Дори и баща ми ни похвали.
Това ми дойде твърде много. Всичко ми идваше твърде много и твърде бързо… и твърде истинско. В три часа сутринта на леглото ми седеше призрак, галеше своята котка призрак и се отдаваше на спомени. Хора тичаха, крещяха и падаха, цвилеха коне, мъже в доспехи поваляха селяни в калта сред ливадите и пасищата, които познавах…, а онзи Едрик Дейвис, Едрик на Тамзин, Едрик музикантът, който не искаше да има нищо общо с всичко това, сред същия този дъждовен дорсетски мрак буташе количката по пътища, застлани с трупове, подобни на трупа, който караше у дома… Всичко това продължаваше да се случва в разказа й — всичко онова, което наистина се бе случило преди триста години. Не аз измислях глупава история за Тамзин и Едрик заради Джулиан — сега това ставаше наистина и аз вече не можех да се овладея. Заплаках. Тамзин хвана лицето ми в шепите си. Стори ми се, че горещата ми кожа се поохлади, когато го направи, но знам ли? Бях много заета с преглъщане, кашляне и хълцане и с опити да сдържа всичко това, защото се боях да не събудя никого, а и не мога да понасям да плача пред хора, дори и пред нея.
— Тихо, тихо, мъничка Джени. Няма нищо. — Но аз не можех да спра, а тя не знаеше какво да направи. А и откъде да знае, горкичката Тамзин? Най-после отново запя онази песен, на която я беше научила сестра й:
Което ми даде време за подсмърчане и уригване (винаги се уригвам като луда, когато рева), да си избърша очите в чаршафа и да измънкам:
— Какво стана с Едрик?
Според мен тя щеше да ми каже още тогава — знаех го, ако Джулиан не беше довтасал, търкайки очи, с два-три френски комикса в ръце.
— Джени, защо го правиш? — попита той.