И всичко се реши безпроблемно. Плешивият Ловел найсетне измрънка:
— Ако мога да кажа така… баба знае две и двеста, нали?
Реагираха и останалите. Евън получаваше две години, за да се опита да изпробва своя безоранен метод и опция за трета година, ако реколтата през втората е поне равна на последната реколта от орана почва. На мен не ми се струваше кой знае колко, но това беше най-многото, което можеше да получи от семейство Ловел. Той им обясни от какво ново оборудване ще има нужда и колко ще струва то и семейство Ловел се понервираха и помрънкаха още малко, но се съгласиха. Евън ги накара да подпишат всичко казано, преди да си тръгнат — просто за всеки случай.
— Можеха да те уволнят — каза му Тони по-късно. — Можеха да те изгонят веднага. И щеше да се наложи да се върнем да спим при Чарли.
Евън поклати глава.
— И биха загубили поне една година и една реколта, докато намерят друг мениджър по това време — те го знаят и аз го зная, и те знаят, че аз зная. Сега, докато пътуват към къщи, трескаво ще се оглеждат наоколо, но това ще задържи вниманието им само за известно време. Всъщност успях само да купя малко време, но точно това исках. Кой иска да поиграем на шах? Джулиан, какво ще кажеш за малко блъфиране, а? От Евън би станал страхотен шмекер на шах, като онези в Сентрал Парк, ако той не беше само един откачен фермер.
Когато по-късно дъждът се засили, а токът непрекъснато спираше, телевизорът изобщо не работеше и всички се бяхме събрали в музикалната стая да послушаме как Сали свири парчета на „Ролинг Стоунс“ така, както биха звучали у Бах, Шуберт или Малер, аз импулсивно попитах:
— Евън, дали някой знае нещо за семейството на Роджър Уилоби?
Евън се бе облегнал на столчето пред пианото. Главата му леко докосваше крака на Сали. Сега вече почти съм свикнала да ги виждам така, сякаш винаги са били женени; ставаше ми неприятно само от време на време, когато не се контролирах или бях в лошо настроение.
— Зависи какво искаш да знаеш, Джени — отговори Евън. Мога да ти покажа копие от завещанието на Роджър, където твърде подробно е описано кой какво получава, и да ти разкажа какви промени е направил най-големият му син, Джайлс, след като е поел управлението на фермата през 1699 година. Но не това те интересува, нали?
— Не. — Тони се бе опрял на лакът, защото се бореше на канадска с Джулиан, но ме изгледа с любопитство и затова загуби. — Ами останалите деца? Имал е две момчета и две момичета и само едно от тях починало по време на чумната епидемия. — Това беше грешка — сега вече всички ме гледаха. Е, карай като семейство Ловел — баба знае… — Искам да кажа, това съм чувала де. Просто си мислех какво ли е станало с другата дъщеря и… не знам… дали някой от тях може да се е забъркал с Монмаут и въстанието му или с нещо такова? Тони не е на това мнение, но на мен ми е интересно.
Ако животът на човечеството на тази планета зависи от това, дали аз мога или не мога да излъжа, без да се изчервя, то по-добре е да започваме да си събираме багажа. А аз дори не лъжех — само се опитвах гласът ми да звучи както обикновено, но и това не можех да направя, без да пламне цялото ми лице. Всички обаче проявиха учтивост и никой не зададе въпросите, които бях оставила широко отворени. Евън ме гледа дълго и твърде замислено — сега ми хрумва, че Тони е наследил това от него, — но каза само:
— Трябва да поговориш със стария Гай Гътри.
За момент Сали спря да свири.
— Магазинера ли? Че какво може да знае той за семейство Уилоби?
— Гай Гътри знае всичко — отвърна Евън. — Или поне всичко за Дорсет. За келти и римляни, за хората, които са издялали Гиганта от Сърн Абас в торфа, за онези, които са живели в Мейдън Касъл, другите, които са тръгнали с Монмаут мъчениците от Толпудъл, Томас Харди, Барнс, всичко. И техните призраци. — В тоя момент сигурно са ми изтракали зъбите, защото Евън ми се усмихна с дългата си ленива усмивка. — Той колекционира призраци, старият Гай. Също и гоблини и духове — накарай го да ти разкаже за пищящия череп от имението Бетискомб, — но най-вече историята на Дорсет, парчета и връзки в нея, които няма да намериш в книгите. Трябва да знае и за семейство Уилоби.
И той наистина знаеше. Искам да кажа, знае: Гай Гътри е още жив, не изглежда на повече от седемдесет и пет — въпреки че трябва да е около деветдесетте, — все още носи костюми от туид и широко палто като на Шерлок Холмс и продължава да работи на половин ден в Музея на Дорчестър; само дето няма да го видите да ръководи наддаванията за добитък на селскостопанския пазар, както е правел навремето. Живее сам в Пудълтаун, няколко километра източно от Дорчестър, в каменна къща, която мирише на стари книги и на доброто старо куче на име Клем. Сали ме закара дотам един съботен следобед, когато трябваше да ходи при учениците си.