Господин Гътри ми сервира индийски чай с мляко — така го пиеха в дома на Мийна — и дребни следки от онези, които имат вкус на сладък пясък и могат да ти извадят зъбите, докато дъвчеш. Той е висок, с голямо широко лице, пастелносини очи и щръкнала бяла коса, която навремето е била червена. Наля чай и на себе си, наведе се напред и ме попита:
— Е, какво, по дяволите, би искало да знае дете като теб за Тамзин Уилоби?
Сали не би могла да спомене името на Тамзин. Тя просто откри номера му и звънна да му каже, че дъщеря й много се интересува от историята на фермата Стауърхед и от семейство Уилоби. И сега той седеше насреща ми, усмихваше се леко над парата, издигаща се над чашата чай, и премина право към въпроса.
— Нямах предвид Тамзин — отвърнах. — Искам да кажа, не само Тамзин…
— Напротив, напротив — прекъсна ме господин Гътри. Кажи ми тя още ли мирише на ванилия? — Разлях чая в чинийката и усмивката на господин Гътри се появи отново. — Извинявай, миличка, това беше само хипотеза. Съжалявам. Виж сега, Тамзин Уилоби се е появявала няколко пъти през последните три века. Винаги на млади жени — всъщност на момичета, всичките около твоята възраст — и винаги придружавана от аромата на ванилия. — Господин Гътри беше роден в Северна Англия, не в Западна, така че акцентът му изобщо не беше дорсетски и хората тук се шегуваха с него, но на мен веднага ми хареса. — Моля те, разкажи ми за нея — довърши той.
Не му казах всичко, което знаех, но това, че изобщо можех да говоря за Тамзин, беше за мен като ранна пролет в малката дневна на господин Гътри. Когато споменах, че съм разговаряла с нея и че сме се разхождали заедно, той помълча, а после много внимателно изрече:
— Обикновено, госпожице Глукстейн — а, да, Джени, обикновено срещите с Тамзин Уилоби са били много кратки и винаги зад стените на Имението. Никой досега не е съобщавал… за… някакъв действителен разговор с нея. Абсолютно ли си сигурна…? — Той остави гласа му да затихне, както правят хората, когато са твърде добре възпитани, за да те нарекат лъжец, затова ти оставят вратичка да се измъкнеш. Като във всичките ония английски филми, на които ме мъкнеше Сали, когато оставят престъпника сам с бутилка и пищов. Потвърдих, че говоря истината, и той въздъхна, облегна се назад на стола си и пак мълча известно време. Но това беше различно мълчание.
— Историята на Тамзин Уилоби — започна господин Гътри — според мен е най-романтичната легенда между Уинчестър и Ексетър. Казвам легенда, защото повечето от участниците в нея са реални хора, но всеки друг неин аспект е догадка, няма друга дума. Всичко започва с един младеж, който като че ли е бил ангажиран да й свири, докато рисуват портрета й…
— Едрик Дейвис. — Нямах намерение да го казвам — името просто само изскочи от устата.
Господин Гътри ме погледна.
— Бил е уелсец… поне аз мисля така. — Защото в крайна сметка той трябваше да разказва, не аз.
— Едрик Дейвис — повтори господин Гътри. — Да. Да, наистина е бил от Уелс. Разбира се, те се влюбили един в друг съвсем уместно — иначе що за легенда би била, ако не се влюбят? — и започнали да правят планове да избягат заедно, тъй като семейството й никога не би одобрило подобен брак. — Той замълча за миг и присви очи, сякаш беше разбрал още нещо. — Виждам, че всичко това го знаеш.
Кимнах.
— Тя ми каза. Наистина не си измислям, господин Гътри.
Той въздъхна отново.
— Ех, милинка. Бих предпочел да си измисляше. Защото знам какво да правя с измислиците, Джени, с всичките тези абсурдни глупости, които винаги се насъбират около истории като тази на Тамзин Уилоби. Аз ги пресявам като вашите американски златотърсачи, изтръсквам ги, обръщам ги нагоре с главата, пак ги тръскам и всичките глупости и суеверия отпадат и потъват някъде. Най-често няма нищо друго останало, но от време на време, от време на време… остава някое късче злато и аз събирам точно това, разбираш ли? Онези малки парченца необяснима истина, които не се разтварят, не се отмиват. — Пак се усмихна, но сега малко тъжно. — Колекцията не е много голяма — откакто съм се заел с нея, — но ти си добре дошла да се запознаеш, с каквото има.
Доколкото той знаел, Едрик Дейвис се изгубил по време на въстанието на Монмаут. Когато му разказах за ученика на Едрик, Франсис Голоп — че той заминал, а Едрик тръгнал след него и върнал тялото му у дома, той издаде смешен тихичък вик, както все още прави Джулиан, когато решава кръстословица и всичко изведнъж си идва на мястото.