— Не се боя. Просто няма да замина.
Норис се разсмя.
— Ама какво говориш? Детенце, слушай, Лондон ще ти хареса. Аз съм луд по него, там бих пял за нищо — по дяволите, всъщност точно това правя. Дженифър, ще се влюбиш в Англия и ще е за цял живот. Обещавам ти. — Той ме прегръщаше през раменете, усмихваше ми се и ме гледаше с онези свои вдъхващи доверие очи, които през цялото време проблясват срещу балкона, когато пее Риголето или Яго. Покажи на хората как да усещат нещата, казвам аз — и те няма как да не разпознаят хубавата гледка, щом я видят. Това им е работата. Както е с господин Котак.
Ако смятах някога да го направя, моментът беше сега. Поех си дълбоко въздух.
— Чудех се дали не бих могла да остана при теб.
Норис дори не се усмихна. Погали косата ми, вгледа се право в очите ми и занарежда:
— Дженифър-Дженифър-Дженифър-Дженифър. — Това беше стара шега — той често казваше, че това било истинското ми име, а ме наричал само Дженифър за краткост. Беше много отдавна, аз бях малка и името ми още не ме дразнеше толкова.
— Мога да се грижа за това-онова — продължих аз. — Мога да пазарувам, да се занимавам с прането, да чистя, да препращам пощата ти. Ще поливам цветята. — Не разбрах защо включих и това, тъй като той никога не бе имал цветя. — И няма да се налага да плащаш на чистачка. Или на секретарка. — Абе не звучи особено добре изписано на страницата, защото произнесох всичко на един френетичен дъх, но горе-долу това казах.
— Дженифър. Скъпа. Ела и седни. — Вече разбирах, че всичко е загубено. Той ме дръпна на дивана и седна до мен, без да откъсва очи от моите. — Скъпа моя, няма да стане. Не можем да причиним такова нещо на Сали — знаещ, че тя ще бъде опустошена. Както и аз, както и ти. Повярвай ми.
— Аз ще го преодолея. Както и Сали. Нов съпруг, ново място, две нови деца — няма да има време да се чувства опустошена заради когото и да било. Норис, ще й ходя на гости от време на време и всичко ще е наред. Но не мога да живея там, Норис, просто не мога. Защо да не остана при теб в стаята за гости?
Пиша всичко, както си беше и бързо колкото мога, може би за да не ме е толкова срам. Но по-късно може и да го махна.
Норис прокара ръка през косата си, след това стисна ръце.
— Виж, Дженифър, не знам как да го кажа. Точно сега не съм в толкова добро положение, че някой да живее при мен. Не става дума за теб, а за когото и да било. Тъкмо идвам на себе си след една неуспешна връзка — нали помниш Манди? — и предполагам, имам нужда от малко самота, да оставам насаме със себе си, да премисля толкова много неща…
Прекъснах го:
— През по-голямата част от времето съм на училище. Ти дори няма да забелязваш, че съм тук. — Не смятах да моля никого, не мислех да продължавам да говоря, но все едно го казах.
Норис не ме слушаше, а просто продължи:
— Освен това да отидеш в Англия ще е най-доброто нещо за теб. Довери ми се за това, хлапе. Знам колко невероятно тъпо ти звучи, но някой ден ще ми бъдеш наистина благодарна. Наистина.
Е, това беше повече от достатъчно, няма смисъл да пиша повече по въпроса. Норис каза, че е мой ред да избера ресторант, затова от проклетия се спрях на някаква руска кръчма във Вилидж. Беше толкова измислена, че отвън съвсем приличаше на дрогаджийница. Преди да тръгнем, Норис попита кротко дали няма да имам нищо против с нас да вечеря още един човек. Името й беше Сюзън и мисля, че работеше в държавното радио. Беше симпатична. Повечето от жените на баща ми са такива. По време на вечерята обръщаше повече внимание на мен, отколкото на Норис, задаваше всякакви въпроси за училище и за приятелите ми, каква музика харесвам и много внимателно изслушваше отговорите. След това ме отведоха вкъщи с такси. И двамата излязоха от колата и ме прегърнаха за довиждане, а Норис каза, че щял да ми даде много адреси в Лондон. Когато таксито потегли, и двамата ми махаха с ръка.
Три
Трябваше да заминем през август. Сали искаше да завърша учебната година в „Гейнър“, а самата тя трябваше да свърши толкова неща, преди наистина да сме готови да тръгнем, че вече почти не я виждах. Наред с цялото търчане около самолетните билети, паспортите и дрехите, какво да вземем със себе си и какво да оставим тук, какво да правим с апартамента, тя продължаваше да преподава и същевременно се оглеждаше кой да поеме работата й. Между другото това се оказа проблем. Не зная как беше с учениците по пеене, но всички, на които преподаваше пиано, получиха страшен шок, когато им каза, че се омъжва и напуска страната. Всъщност никога не съм разсъждавала по въпроса дали майка ми е добър преподавател — тя си е просто Сали и това й е работата. Сега, докато наблюдавах тези възрастни хора, толкова объркани, че повече няма да учат именно при нея, сякаш тя беше единственият преподавател по пиано в целия свят, изведнъж започнах да гледам на нея като на някой друг, някой непознат. Всъщност всичко ме караше да я виждам по този начин — или поне по онова време.