— Това обяснява нещата! — Той буквално трясна чашата си о масата, сам разля чая и плесна с ръце. — Това обяснява нещата!
— Какво? Какво обяснява?
— Обяснява защо, по какъв начин той изчезва от историята — господин Гътри направо викаше. Беше станал на крака; после видя, че нямам представа за какво говори, засмя се и отново седна. — Джени, през всичките тези години съм разпитвал дорсетци за истории с призраци, разказвани им от техните родители и баби и дядовци. Сблъскал съм се с четири варианта на историята за Тамзин и Едрик. Във всеки един от тях Едрик изчезва по време на въстанието на Монмаут и Тамзин никога не разбира какво е станало с него — никой не знае. Може да е бил убит, може съдията Джефрис да го е осъдил на обесване или да го е изпратил на плантациите, а може просто да е избягал на сигурно място в Уелс. Трябва да ти кажа, че нищо от това не ми се струваше подходящо. Историята тръгва в грешна посока, ако Едрик не се е върнал. Грешна посока.
— И той се е върнал — рекох. — Върнал се и погребал Франсис Голоп в една житна нива. Но не знам какво е станало с него след това. Тамзин никога няма да каже.
— Тя умряла — заяви господин Гътри. — Може пък само това да е станало.
Беше останала само една малка сладка и той я бутна към мен, но аз я увих в хартиена салфетка да я занеса вкъщи на Джулиан. Когато едно дете ти даде ужасната си горила, имаш някои задължения.
— Не го вярвам — казах аз. — Нито пък вие.
Господин Гътри не отговори веднага. Появи се Клем и се отърка в обувките ми. Погалих го по ушите, а сладката за Джулиан държах далеч от него. Господин Гътри като че ли понечи да каже нещо, но замълча. Старата каменна къща утихна напълно; не беше страшно. Някъде се чуваше да тиктака часовник, откъм печката миришеше на нещо, една птица си правеше гнездо под стряхата. Аз разглеждах снимка в рамка на една далечна маса: три малки момичета, всяко държи кукла. Сигурно са искали и куклите да се снимат — точно както аз все още не обичам да ме снимат без господин Котак. И използвам всякакви поводи и заобикалки, които мога да измисля.
— Знаеш ли нещо за съдията Джефрис? — най-сетне ме попита господин Гътри. Разказах му какво ми беше казал Тони за Кървавите процеси и той кимна с глава; или може би я поклати.
— Не можеш да си го представиш — заговори той. — Не можеш да си представиш какво е направил тук. Ирландците все още споменават в клетвите си Кромуел заради ужасния начин, по който той ги изгонил от земята им, а когато се съпротивлявали, били избивани с хиляди. Тук, в Дорсет, бихме могли да се проклинаме с името на съдията Джефрис, но никога няма да го направим — няма човек, който да би заслужил такава клетва, а и това не е името, което да споменаваш. Е, през цялото време разказвам на туристите за него, но не мисля за него, нали разбираш? Не ми харесва да мисля за него.
Той бе зачервен и възбуден и за първи път изглеждаше стар. Изведнъж щракна с пръсти да повика Клем, за да погали сплъстената козина на кучето и да се успокои. Едва го чух да казва:
— Джефрис е познавал семейство Уилоби. Сигурен съм, че е познавал Тамзин.
Вътре в мен всичко изведнъж се превърна в леденостудено картофено пюре. След малко все пак успях да проговоря:
— Не. Не, не може да бъде. Роджър Уилоби не е имал нищо общо с въстанието, всички те не са имали нищо общо. Това го знам.
Северният акцент на господин Гътри се бе засилил, суровият му спокоен глас стана рязък и остър:
— Джефрис обвинил едно осемгодишно момиченце в държавна измяна. Нахвърлил се върху него в съдебната зала и то колабирало и умряло. Било му е все едно кой подкрепя Монмаут и кой не, крал Джеймс го бил изпратил тук да даде пример на Дорсет. Затова преследвал цялото графство, не само шепа нещастни селяни. Той е бил гнусен терорист, Джени. На съдия Джефрис не му пукало дали си виновен или невинен.
Клем изскимтя и господин Гътри сведе поглед към ръката си, стиснала здраво кучешката козина, сякаш стискаше нечия ръка. Отпусна се, погали Клем, заговори му тихичко и му се извини.
— Не можете да сте сигурен — обадих се аз. — Че той наистина ги е познавал. И нея.
— Водил си е дневник — обясни господин Гътри. — Всъщност не истински дневник, а по-скоро график, така може да се каже. По няколко драсканици за процесите — не трябва да ги четеш. И много повече социални неща — посетители, покани за вечеря. По време на Кървавите процеси нашият съдия бил много търсен гост за вечери.
Аз се вторачих в него.
— Това е пълна идиотщина. При всичко, което е вършел всеки ден?
— Всъщност точно затова — усмихна се господин Гътри. Само си помисли. Един човек, който може да прати всекиго — всеки, когото си избере — на бесилката или по-лошо. Обикновените хора не са имали възможност да му предложат вечерни забавления, но благородниците да. Ако не искаш да попаднеш в черния му списък, трябва да се убедиш, че той не смята, че тайничко, дори за миг, не си помислял нищо добро за Монмаут. Вярвай ми, надпреварвали се той да дойде в дома им — и хора като Уилоби, и други, много по-богати и знатни от него. Така е било тогава, по време на Кървавите процеси.