Не исках да чувам онова, което той щеше да ми каже. Погледнах часовника си да проверя кога ще дойде да ме вземе Сали.
— Дневникът му е в Музея на графството — добави господин Гътри. — В него има няколко бележки за семейство Уилоби.
— Тя не би могла да има нещо общо с него — възразих. Не ми пука колко пъти е ходил у тях на вечеря и какво би могъл да стори на семейството й… Тя не би говорила с него, дори не би го погледнала. Вие не я познавате. — Моето лице също се зачервяваше, усещах го — не само по скулите като на господин Гътри, а и червените очи, и потта, и всичко. — Сигурно това звучи невероятно тъпо, като казвам, че познавам някого, умрял преди триста години, но е така.
— А аз познавам Джордж Джефрис — барон Джефрис, лорд върховния съдия Джефрис от Уем — отговори господин Гътри. — Да не би четирийсет години да не съм го гледал постоянно в лицето и да не съм виждал онова, което е виждало и бедното момиче? Да не би да не е така?
Беше скочил на крака, макар че не го съзнаваше, и трябваше да се хване за облегалката на стола, за да запази равновесие и да успокои треперенето. За момент си помислих, че той наистина е виждал съдията Джефрис, както аз виждах Тамзин. Но после той продължи — бързо, сякаш разбираше какво ми се върти в главата:
— Там, където е живял, има негов портрет. Накарай ги да ти го покажат.
И след това отново настъпи неловка, объркваща тишина. Не можех да измисля какво друго да кажа, освен да помоля за още чай. Очевидно за господин Гътри беше облекчение да отиде и да го направи. Седях там и бях толкова погълната да си представям съдията Джефрис във фермата Стауърхед на вечеря със семейство Уилоби в Имението, че забравих да погаля Клем. Той завря муцуна в ръката ми, за да му обърна внимание, и аз се върнах към задължението си. Но можех да мисля само за Тамзин — Тамзин поглежда през масата за вечеря и вижда, че този човек не откъсва поглед от нея. Защото сигурно я е гледал. А тя го поглежда право в лицето — като господин Гътри — и вижда каквото е видяла. Изобщо не докоснах втората чаша чай.
Сали беше уморена от уроците, когато дойде да ме вземе. Чувствах вина, но я убедих да се върнем обратно в Дорчестър до ресторанта на съдията Джефрис. Ресторантът се намира на Главна западна улица, близо до ъгъла с хотел „Антилоуп“, където са се провеждали Кървавите процеси. На три етажа, целият — камък и дъб, до половината облицован с дърво, на повече от четиристотин години и толкова реален, че направо изглежда измислен, ако можете да си го представите. Портретът на съдията Джефрис виси на видно място, но на него не личеше почти нищо, освен че той носи перука. Минавала съм няколко пъти покрай него, без да му обърна внимание, дори и след като Тони ми разказа за процесите.
Но на горния етаж, в покоите, където е спял, пишел дневника си и където вероятно хората са идвали да го молят за живота си или за живота на децата си, горе беше портретът, за който ми говореше господин Гътри. Беше вече късно и покоите бяха затворени, но в ресторанта познаваха Сали — тя често се храни там между два урока, — така че ни пуснаха и ни оставиха сами. И ние стояхме там и заедно се взирахме в съдията Джефрис.
Това, за което изобщо не бях готова, беше, че той е бил красавец. Не мога да го кажа другояче — този луд, зъл човек е бил красив. И млад — картината не е била рисувана по време на процесите, а може би седем-осем години по-рано, така че най-много да е бил около трийсетте. Имаше почти женско лице: фино, спокойно, дори замислено, с големи очи с тежки клепачи и меки като на жена устни. Вероятно изобщо не можете да си представите човек с такова лице да крещи, да се гневи и да фучи — всички твърдят, че така бил правил, — да осъди стотици хора да бъдат насечени на части и да нареди главите им да бъдат намазани с катран и набучени на колове из целия Дорсет. Изключено е човек, който изглежда така, да може да извърши всички тези неща.
Казах го на Сали, а тя ми отвърна:
— Нали знаеш, навремето никак не е било задължително портретите непременно да приличат на хората, които плащали за тях. Смята се, че Оливър Кромуел е наредил на художника да го нарисува, без да го разкрасява, но в случая, струва ми се, не е било така. Обзалагам се, че няма картина, на която съдията Джефрис да е нарисуван така, както наистина е изглеждал. — Тя ме прегърна през рамо — вероятно заради начина, по който се взирах в портрета. — Жалко, че тогава не са имали фотоапарати, нали?