Той обаче изглеждаше така. Точно така.
Деветнайсет
Втората зима в Дорсет Страшният лов се виждаше почти всяка нощ — или поне така ми се струваше. През повечето време ме събуждаха не конниците, а Джулиан, който трескаво се притискаше към мен в леглото ми, или господин Котак, който се промъкваше през прозореца (винаги го оставях полуотворен за него). Веднъж или два пъти Мийна нощува у нас, така че всичките се оказвахме наблъскани в стаята ми: господин Котак съскаше и ръмжеше, Джулиан се опитваше да не хленчи, Мийна правеше всичко възможно да запази спокойствието и логиката си. Което си е живо безумие, когато имаш работа с нечовешки рев, лай и смях, които се носят с ледения вятър, появил се сякаш от нищото. Никое пернато животно не звучи като Страшния лов и всички го знаят. Знам, че всички го знаят.
Една нощ Мийна чу и нещо друго — онези ужасни, безнадеждни, почти човешки стенания, пресичащи небето пред Лова. Джулиан не го чу, но лицето на Мийна стана почти прозрачно и през кафявата й кожа сякаш прозираха треперещите й вътрешности. Тя каза много тихо:
— В Индия имаме демони, демони със сто ужасни глави, дори демони, които в същото време могат да са и богове, зависи. Но това го нямаме. Не. — За разлика от Джулиан не го беше преодоляла на сутринта; не успя да се отърве от него дни наред. Това досега е единственият път, когато съм видяла Мийна уплашена.
И други хора чуваха Лова, дори в дорчестърския вестник се появи подобна бележка. Семейство Коулфакс от съседната ферма казаха, че пилетата им не можели да спят и не искали да ядат. В училище всички разправяха как родителите им наистина виждали призраци, ама се правели, че няма нищо такова. Все едно дали вярваха в Старшния лов или не, но той беше тук. В това отношение хората в Англия са различни.
Имах трескаво желание да отида и да намеря Тамзин същата вечер след като говорих с господин Гътри и бях в квартирата на Джефрис със Сали. Но тогава не успях, както и през цялата следваща седмица. Ходех на училище, имах много работа из Имението — всъщност и до днес е така и никога няма да свърши, — както и из цялата ферма. Семейство Ловел сериозно бяха орязали бюджета на Евън за наемните работници, така че Тони, Джулиан и аз трябваше да вършим повече полска работа, отколкото се бяхме споразумели първоначално. От някоя гледна точка безоранната обработка на почвата не беше по-лесна от дълбоката оран; от друга беше много по-деликатна, защото трябваше да се дозира много точно количеството тор — изобщо не бива да се превишава дозата, освен това трябваше да пестим семената, тъй като новите видове, от които се нуждаеше Евън, наистина се намираха трудно онази първа година. А и времето продължи да е гадно и непостоянно. Това е едно от нещата, които отлично е знаел Томас Харди.
Най-сетне един следобед Имението беше оставено на мое разположение — Евън и Сали работеха на полето, Тони се бе заключил в студиото си, а Джулиан бе останал след училище при един съученик — и двамата се бяха хванали с някакъв експеримент, за който изобщо не искам никога да се сещам. Никъде не можах да намеря господин Котак, затова реших, че сигурно е някъде навън с госпожица Софая Браун. Впрочем Страшният лов изобщо не й пречеше. Ако горе ставаше по-шумничко, тя би отворила едно око и би се прозинала, но само толкоз. Дори да хвърлите госпожица Софая Браун на някой айсберг, тя сигурно ще избухне в пламъци.
Взех един кламер и се качих по стълбите в източното крило на третия етаж. Както винаги, там беше приятно пусто, мрачно дори в ранния следобед. В праха на пода виждах следи от стъпките на господин Котак. Намерих вратата на Тамзин, изправих кламера, пъхнах го в лявото око на лъва, чух двете прищраквания и вече бях в тайната стаичка. Вече го правех почти толкова бързо, колкото госпожица Софая Браун се промъкваше през панела.
Тамзин я нямаше. Повиках я няколко пъти (голяма глупост от моя страна) и после се разходих из стаята, за да разгледам сандъка легло, портрета на Роджър и Маргарет Уилоби (доста време търсех прилики с Тамзин), и накрая седнах на стола й. Почувствах се като нея, седнала тук, вглъбена в свят, който не можеше да ме види. Загледах се в ореха, в струпаните в небето облаци като току-що изпрано пране, видях гърба на една жена, която влизаше в мандрата, и Уилям, който се мъчеше да се измъкне от калта с по една торба семена на всяко рамо. Замислих се за Ню Йорк, за това, че съм в Дорсет вече от година и половина, че на практика съм вече почти на петнайсет и в четвърти клас, какво биха казали Марта и Джейк, ако ме видеха да се занимавам с безоранно земеделие. Столът на Тамзин беше по-удобен, отколкото очаквах, а стаята — по-топла, отколкото се предполагаше, като се има предвид времето навън. Задрямах.