Когато отворих очи, се озовах точно пред лицето на съдията Джефрис.
Сякаш портретът от покоите му беше оживял: тога, кестенява перука, бяло дантелено жабо, фино изражение. Дори ръцете бяха същите — дълги, милостиви и… успокояващи като ръцете на Тамзин. Добре, че видях очите, преди да изпищя, защото сигурно щях да съборя цялото източно крило.
— Евън ме предупреди, че имате наистина лошо чувство за хумор — казах.
Съдията Джефрис леко сви рамене и пуукът рече:
— Чувството ми за хумор ме задоволява. Какво друго може да ме засяга?
— Предполагам, нищо. Но не би ли могъл да приличаш на нещо друго? Все едно какво, не ми пука, само да не е той, а?
Пуукът пак сви рамене и се превърна в господин Котак, сви се в краката ми и размаха опашка. Този път извиках — не изпищях, а наистина извиках „Не!“ — и пуукът се изсмя. Не мога да опиша този звук, когато го чух, но най-доброто, което мога да постигна, е да кажа, че в смеха на пуука нямаше и намек за усмивка. Но той се превърна в Албърт, овчарското куче, и аз му бях благодарна за това.
— Някога да си се превръщал в неща, които се крият зад вани?
Пуукът седна на задните си лапи и изплези език — както прави Албърт.
— Не се плаши, Джени Глукстейн, не се показвам толкова често на хора като теб. Тук съм да кажа няколко думи за Тамзин Уилоби.
— Съжалявам, тя има среща. Искате ли да оставите номера на пейджъра си или нещо друго?
Основният проблем с овчарските кучета е, че лесно можеш да забравиш какво всъщност представляват те и да станеш нехаен. Пуукът не прие друга форма, но мърлявият стар Албърт изведнъж надвисна над мен като мечка гризли, жадна за кръв. Онези отнесени очи бяха станали ужасяващо червени, а устата се бе озъбила с жълтите си зъби. Е, този път… този път вече изпищях, преобърнах стола на Тамзин в опит да се добера до вратата… и после пак си беше старият Албърт — единственото куче, което мирише на мокро куче дори когато е сухо. Пуукът беше съвсем-съвсем спокоен.
— Аз не съм Били Блин, Джени Глукстейн.
— Не, не си. — В мен още всичко трепереше. — Извинявай. Честно, не знам къде е Тамзин.
— При танцьора — отговори пуукът. — Наблюдава го как танцува.
Това беше непоносимо.
— При Тони? Искаш да кажеш, че точно сега е в студиото на Тони?
Албърт се хилеше като идиот — пуукът явно прекаляваше.
— Всъщност тя винаги много е харесвала всякакви дандании, дори битки, където мъжете сякаш танцуват с мечовете. Често се утешава, като гледа танцьора.
А аз като че ли ревнувах. За бога, бях бясно ревнива, гневно ревнива, по гейнърски ревнива — ужасно, отвратително ревнива. „Тамзин си е моя — аз съм нейната утеха, никой друг.“ Веднага се хванах на въдицата — чувството ме връхлетя като една от онези вълни, които те повличат надолу и те дърпат в толкова различни посоки, че не можеш да се ориентираш къде е въздухът. В този момент наистина се борех да си поема въздух. Беше ужасно и аз толкова се срамувах.
И пуукът го знаеше. Не каза нищо, но ми стигаше веднъж да погледна тъпата муцуна на старото куче, за да не повторя.
— Ще имаш ли нещо против да е някой, когото наистина не познавам?
Пуукът кимна учтиво и се превърна в нещо, при гледката, на което по друго време бих се напикала от страх. Повече или по-малко от кръста надолу приличаше на гол човек, но толкова космат, че не можех да преценя дали е мъж или жена. От кръста нагоре обаче изглеждаше като огромна белка или невестулка — с късите предни лапи на невестулката, с нейната гърбица, лице като маска и щръкнала муцуна и с уста, препълнена с бели зъби — видях ги добре, когато отметна глава назад и се разсмя.
— Това върши ли работа, Джени Глукстейн?
Странното беше, че изобщо не ми пречеше. Нямаше по-страшно чудовище, в което пуукът би могъл да се превърне. Затова само кимнах.
— Да, определено. — Прозвуча така, сякаш говорех на сервитьор, който ме пита дали ми е харесала вечерята. — Защо Тони не я вижда? — Защото бих разбрала, ако я беше видял. Не зная как, но бих разбрала. Ревността си има своя собствена магия.
— Не всекиму е дадено да вижда такива като Тамзин Уилоби. Всъщност не всеки дух може да усети друг. Що се отнася до брат ти…
— Заварения ми брат…
— Брат ти вижда собствените си призраци — да изтанцува нетанцуваното със стъпки, невидими за другите, които трябва да материализира от въздуха. Във виденията му няма място за Тамзин Уилоби, както ти не можеш да видиш духовете, които идват да му партнират, когато ги призове. — Отправи ми една невестулча усмивка и добави: — Така че се успокой, Джени Глукстейн.