Сали се обади от коридора:
— Джени, още ли не си заспала, милинка? — Нощем, когато не може да заспи, тя обикаля като стария Албърт и проверява дали всичките й овце спят и нищо ли не ги заплашва. Смънках, че работя върху някаква устна реч за училище. Не че ми повярва — винаги усещам, когато Сали не ми вярва. Добави само: — И да вземеш да поспиш! — и ме остави на мира. Аз наистина, ама наистина харесвам майка си.
— Аз бях хитра, Джени — пак заговори Тамзин. — Предишния ден отидох до обора и скрих там една чанта с дрехи и здрави обувки. Без храна — Едрик щеше да я донесе — и без никакви спомени освен едно портретче на сестра ми Мария. Това не беше кражба — беше ми подарено от баща ми. — Тамзин винаги беше много точна и педантична за тези неща. След малко додаде: — Същия ден видях Черното куче.
Още по-добре. Аз дори не се бях сетила да включа и Черното куче в историята.
— Дошло е да те предупреди да не тръгваш — казах аз. — Но си тръгнала.
Тамзин беше далеч, не ме виждаше — деляха ни векове.
— Не мога да ти кажа защо беше дошло, нито какво му отговорих, защото почти не го видях — толкова бях преизпълнена с планове, мечти и ужас. Следващият ден беше хладен и ветровит, миришеше на дъжд. Баща ми и братята ми бяха в Дорчестър и щяха да се върнат чак надвечер. Майка ми даваше съвети на дъщерята на нейна приятелка за сватбата й. Слязох по стълбите за последен път, храбра и разтреперана, сякаш и аз самата вече бях булка, и се сбогувах с близките си, за да замина със съпруга си. Плаках, мила Джени, благослових семейството си десет пъти подред, помолих ги за прошка и тръгнах.
Виждах я, знаете ли. Наистина. Отчасти заради начина, по който се променят призраците, когато толкова трескаво си спомнят нещо, но се кълна, че не беше само това. Очите й бяха по-сияйни отвсякога — сияеха като цветя на лунна светлина, — и тя беше там, в тях, преди триста години — на стълбището на същата къща, толкова уплашена, че не се държеше на краката си, и толкова неистово щастлива, толкова храбра. Този миг все още беше жив там, в очите й.
— Но не си го срещнала? Какво стана? — Гласът ми прозвуча като сухо скърцане на щурче нейде далеч. В стаята беше притъмняло или може би ми се струваше така заради сиянието на Тамзин. Не знам. Мислех си, че тя ще се забави с отговора, но отговори веднага:
— Тръгнах да се срещна с Едрик, но не него срещнах.
Госпожица Софая Браун се плъзна в скута й секунда преди господин Котак да влезе през прозореца и да се изсипе в моя. И двамата изглеждаха много доволни от нещо тяхно си, котешко, и се заеха да си мият муцунките.
— Едва бях направила десетина крачки, след като прекрачих прага, и той се появи. Усмихна се, целуна ми ръка и измърмори, че щял да бъде много разочарован, ако семейството ми не си било у дома, но не станало така — бил очарован да може да поговори с мен в блажена самота — гласът й се бе снишил до дразнещ сух шепот, сякаш шумоляха крилца на насекоми. Докато говореше, гласът й ставаше ту такъв, ту пак нейният си.
— Казах му, че родителите ми ще се върнат скоро и че може да ги изчака в къщата. А той ми отговори: не, би подминал фермата ни и би ни сметнал за негостоприемни, ако не му направя компания. И че не само така говори. Нищо в Англия не би го спряло да обяви баща ми за съратник на Монмаут освен увлечението му по мен — и той знаеше, че аз знам. Погледнахме се в очите, Джени, и двамата разбрахме всичко.
Изведнъж тя се засмя и това ме стресна, сякаш бе изругала или изпищяла.
— Да, имаше дори и един смешен миг, сгушен в ужаса като стафидка в сладкиш. Казах му, че съм тръгнала на обичайната си вечерна разходка, и той мигом отвърна, че бил длъжен да ме придружи, за да ме пази от зли бунтовници, десетки, от които бил изпратил същия ден на среща с черния им господар в ада. И докато успея да кажа нещо, ето ни хванати подръка, той ме води по пътеката към обора, където ме чакаше Едрик. — Тя ме погледна така, сякаш току-що се беше сетила, че и аз съм тук, и се усмихна подигравателно. — Съвсем като в пиеса, нали, Джени?
Да, наистина. Не можех да говоря — виждах я: сама, подръка с онова чудовище с мили очички. Той се навежда към нея, диша в лицето й, бута я напред… към нищо неподозиращия й любим в обора, сам той бунтовник или нещо подобно. Едва успях да изграча като Джулиан:
— И какво направи?
— Да направя ли? Нищо не направих — един благословен камък стори всичко. Беше започнало да вали, навехнах си глезена, паднах и го повлякох със себе си. — Този път смехът звучеше като ахване, сякаш в момента падаше. — Той ме отнесе обратно в къщата, положи ме на едно канапе и подпря крака ми внимателно като болногледач — и наистина той би се погрижил за мен и би ме превързал, ако му бях позволила. И през цялото време мъркаше, кълнеше се, че никога не е бил толкова омагьосан и сигурно съм вещица, а той знаел как се постъпва с вещиците. А после се смее, за да ми покаже, че всичко това са любовни шеги. Поне според мен, Джени. Бога ми, така мисля.