— Не — остро възрази Тамзин, — не, не знаеш. — И пак се върнахме към това, защо не биваше да позволявам на Мийна да направи и крачка в Стоакровата гора. Но Тамзин вече не влагаше цялата си душа: започна да избледнява, пак да се появява, отново да изчезва, сякаш нещо я дърпаше между нейното време и моето — спомените я сграбчваха оттук, нещата, които искаше да ми каже, я дърпаха обратно към онзи свят. Накрая тя просто се предаде и изчезна, но дори и това не беше съвсем така — не просветна изведнъж, а за момент се поколеба — сапуненото мехурче Тамзин с прашинки, преминаващи през тъжните й очи. След това не я видях дни наред.
Тази пролет обаче много често виждах пуука: никога пак лице в лице в някоя стая, а винаги от разстояние, приел формата на птица, заек, язовец, изправил се на задни лапи, млад червен елен с още неопадал от рогата кадифен мъх. Той може би не беше в състояние да помогне на Тамзин, но определено държеше фермата под око — или пък нея и мен. Според това, което й бях разказала, Мийна каза, че пуукът малко й напомнял Хануман, божеството маймуна: мъдър и силен, много дяволит, но винаги на страната на доброто. Аз лично не бих стигнала толкова далече — и това важи дори след стореното от него за нас, — но се радвах да го видя. Повече се радвах, отколкото съжалявах.
Нещо се бе раздвижило около фермата Стауърхед онази пролет, както беше ме предупредил Били Блин, и най-сетне и аз го усетих. Не бяха само ту появяващите се, ту изчезващи сънища за съдията Джефрис, нито пък периодичните нощни сблъсъци на господин Котак с неща, които сякаш имаха твърде много крака и никога не бяха там, когато сутрин слизах долу да преброя останалите след него тела. Дори не беше и Страшният лов, от време на време лаещ в небето, след като вече задрямвах въпреки данданията — бях започнала да й свиквам. Беше Тамзин.
Тя ставаше все по-неспокойна — не я бях виждала такава преди. Сега я познавах доста добре — колкото добре може да познавате някого, умрял триста години преди вие да се родите. Обикновено знаех къде би могла да бъде, ако не я намерех в стаята й или в студиото на Тони — или говореше навън с онези букови дървета, или се беше свила в люлката на Евън с госпожица Софая Браун и вероятно и с господин Котак. От време на време й харесваше да стои в кухнята, когато Сали или Евън готвеха. Не можеше да ми го обясни точно. Веднъж каза:
— Нямам усещане за миризмите, а само въображение за тях — можеш ли да разбереш това, Джени? — Не можех. — Освен това в кухнята винаги е уютно — както за мен, така и за всеки друг. — Това вече го разбирах.
Но напоследък не знаех нито къде да я намеря, нито какво ще е настроението й, когато успея да я открия. Понякога я виждах на места, където никога преди не се бях натъквала на нея: да се разхожда из нивите сред работниците на Евън или да седи на пианото на Сали, протегнала прозрачни ръце към клавишите, сякаш можеше да ги накара да се раздвижат само с волята си. Когато я заговорвах, тя най-често се обръщаше ужасена и изчезваше. Имах чувството, че ми трябват векове, за да я накарам да се върне, а тогава тя просто не ме познаваше — понякога дори по няколко дни. Веднъж дори не позна госпожица Софая Браун.
За мой ужас имах чувството, че зная какво става с нея. Тя определено не знаеше, а и нямаше смисъл да пита пуука или Били Блин — никой от тях не си правеше труда да каже нещо полезно направо. Затова поговорих с Мийна.
В това отношение спазвах обещанието си, въпреки че трайно бях усвоила навика да не казвам никому нито дума за Тамзин. Но си струваше: не само заради голото успокоение, че хвърлям всичките си страхове и смущения в нечий чужд скут, но и заради самия този някой. Казах й:
— Това е заради Другия, съдията Джефрис. Били Блин продължава да ме предупреждава. Мийна, той не си е отишъл, както ми каза тя — той е някъде наблизо и колкото по-неспокойна и по-активна става тя, същото прави и той. И тя го знае или го знае наполовина и толкова се страхува, че едва успява да се овладее. Или поне аз така мисля.
Седяхме в кухнята на семейство Чари и Мийна ме учеше как се прави пилаф. Обади се през рамо:
— Мислиш, че той може да е още тук, още да остава на земята заради манията си по нея? Така ли е с призраците?
— Знам ли. Нали ти си тази, която е израснала с тях, ти ми кажи. Започвам да си мисля дали случайно тя не е била задържана тук заради някаква своя мания. Например нещо общо с Едрик, с това, което е станало с него. Не знам, Мийна.