— На юг слагат и кокосово мляко — обясни Мийна. — Майка ми не го прави така, но на мен ми харесва. Знаеш ли какво ми се иска? — Не отговорих. — Бих искала да видя онзи неин портрет.
— Веднъж вече я питах. Тя няма представа къде може да е той след толкова време. Търсила съм го няколко пъти — ако е в къщата, значи не съм го виждала. Пък и не зная с какво може да помогне. Тя казва, че художникът бил калпав.
— Ама това не е час по рисуване. Гледай сега — когато слагаш да се пържи оризът, разтъркай го с пръсти, за да се отделят зрънцата. Гледай, Джени! Аз продължавам да си мисля, че картината би могла да ни каже нещо.
И ние тръгнахме да я търсим. Дали Мийна идваше за един следобед или за уикенда, двете заедно се измъквахме и обикаляхме Имението — източното крило, западното крило, всичките три етажа, всяка проклета стая, в която можехме да влезем, включително собствената ми тоалетна — в случай че Роджър Уилоби е смятал да крие още капелани. Нищо. Мийна предлагаше да изстържем част от по-старите портрети, да не би някой от тях да е бил нарисуван върху портрета на Тамзин, но аз се страхувах да пробваме нещо такова. Сваляхме картини от рамките им и прекарахме един цял гнусен ден в килера, ровейки се на сляпо из невероятно мръсни завеси и чаршафи и купища изгнили дрехи, които се разпадаха в момента, в който ги докоснеш. Нищо. Където и да беше портретът на Тамзин, ако все още се намираше в къщата, никога нямаше да го открием.
Но той не беше в къщата. Висеше в ресторанта на съдията Джефрис.
В никакъв случай не бих влязла вътре от чист снобизъм, така че нямаше как да разбера. Мийна беше ходила там и всъщност беше забелязала картината, но, естествено, не можеше да я познае. Никога не бих я видяла, ако Сали не беше ме завлякла в ресторанта един следобед, след като бяхме пазарували дълго време и аз изведнъж огладнях толкова, че ми беше все едно къде ще ядем. Нямах нищо против дори и да е под знака на онзи ужасен човек с нежното лице.
Портретът висеше в един тъмен ъгъл в дъното на ресторанта, така че не го бях видяла. Забелязах го, когато тръгнах към тоалетната. Щях направо да се напишкам на място, но бях забравила какво трябваше да правя. Просто стоях вторачена в картината — нали разбирате, не я виждах, само дишах на пресекулки, бавно осъзнавайки какво е това. Защото не можеше да има два портрета: Тамзин Уилоби, деветнайсетгодишна, не изглеждаше много по-голяма от мен — може би, защото свободната бяла рокля, която носеше, й беше твърде голяма, — с коса, вдигната високо в безредни къдрици — така си я спомняше, — и с очи, преизпълнени с някого, който отсъства от портрета. Не зная как го е хванал художникът, като се има предвид колко ужасен се предполага да е бил, но някак си можеше да се види Едрик в извивката на врата и в повдигането на брадичката й. Свири в отсрещния ъгъл на стаята и прави неистови усилия да не се обърне и все пак се обръща…
Мина време, което ми се стори дълго като век, преди да се доберем заедно с Мийна до Дорчестър, но успяхме да организираме среща за вечеря в университета с баща й. Това ни позволи да пием чай само двете в ресторанта на съдията Джефрис. Дълго стояхме пред портрета на Тамзин, без да си кажем нито дума.
— Тя наистина ли изглежда така? — гласът на Мийна беше много тих, но звънлив.
— Да, точно така. Освен понякога, когато забравя.
Продължихме да мълчим и после Мийна изведнъж се обади:
— Там има още някой.
— Какво? Не, няма. Къде?
Мийна ми го посочи. Художникът беше разположил Тамзин на стол с висока тясна облегалка, но без облегалки за ръцете. От дясната й страна имаше малка масичка с отворена книга, а отляво — по-голяма маса с някаква медна или златна чаша — картината беше твърде стара и прашна, за да сме сигурни.
— Виж това. По-отблизо, Джени — каза Мийна.
На повърхността на чашата — трябваше да присвиеш очи, за да се убедиш, че това не е само мръсотия върху платното прозираше неясно лице. Само част от лице всъщност, но и това ми беше достатъчно. Усетих, че съм притиснала устните си с ръка, макар да не можех да си спомня кога съм го направила.
— Той е на портрета — отбеляза Мийна. — Художникът го е изрисувал вътре.
Не си губих времето да викам „не, не, не е възможно, не може да бъде“. Наистина беше той. Може би художникът е решил, че това ще подобри композицията, но по-скоро го е направил за украса. А най-вероятно съдията Джефрис му е наредил да го направи. Кой би посмял да откаже? Но защо съдията — Другия — е искал да го има на портрета? Човекът може да е бил съвсем откачен, но що се отнася до Тамзин, не е правил нищо без причина. Така че с Мийна просто стояхме там, гледахме и недоумявахме, докато чаят ни изстина.