Латински, гръцки, италиански. А проклетото стихотворение дори още не беше започнало. Какво следва, йероглифи?
Това беше кошмар.
Той сканира първата страница, после втората. Просто и ясно - бърборене. "Ще ти покажа страха в шепа прах". Какво трябваше да означава това? Погледът му попадна на следващия ред. Frisch weht der Wind...
Дюейн рязко затвори книгата и се почувства зле. Това го направи. Само трийсет реда в стихотворението и вече пет проклети езика. Първото нещо, което щеше да направи утре сутринта, беше да отиде при регистратора и да захвърли тази пуйка.
Той седна, главата му се замая. Сега, след като решението беше взето, се чудеше как ще изкара следващите четиридесет минути, без да се катери по стените. Ако само имаше място отзад, където да се измъкне незабелязано...
На подиума професорът продължаваше да говори. "След всичко казано дотук, нека преминем към проверка на..."
Изведнъж Хамилтън отново спря.
"Извинете ме." Лицето му отново се отпусна. Изглеждаше... какво? Объркан? Разтревожен? Не: изглеждаше уплашен.
Дуейн седна, внезапно заинтересуван.
Ръката на професора трепна до носната му кърпа, изтърси я и я изпусна, докато се опитваше да я поднесе към челото си. Той се огледа неясно, ръката му все още трепереше, сякаш искаше да отблъсне муха. Ръката потърси лицето му, започна да го докосва леко, като слепец. Треперещите пръсти опипваха устните, очите, носа, косата му, после отново замахнаха към въздуха.
Лекционната зала бе притихнала. Асистентът на мястото зад професора сложи писалката си, на лицето му се появи загрижен поглед. Какво се случва? зачуди се Дуейн. Сърдечен удар?
Професорът направи малка крачка напред и се блъсна в подиума. И сега другата му ръка полетя към лицето му, опипвайки го цялото, само че сега по-силно, натискайки, опъвайки кожата, дърпайки надолу долната устна, давайки си няколко леки шамара.
Професорът изведнъж спря и огледа стаята. "Има ли нещо нередно с лицето ми?"
Мъртва тишина.
Бавно, много бавно д-р Хамилтън се отпусна. Той пое треперещ дъх, после още един и постепенно чертите му се отпуснаха. Той прочисти гърлото си.
"Както казах..."
Дуейн видя как пръстите на едната му ръка отново оживяха, потрепваха, трепереха. Ръката се върна към лицето му, а пръстите скубят, скубят кожата.
Това беше твърде странно.
"Аз..." - започна професорът, но ръката попречи на говора му. Устата му се отваряше и затваряше, издавайки само хрипове. Още една разбъркана стъпка, като на робот, се блъсна в подиума.
"Какви са тези неща?" - попита той, като гласът му се пречупваше.
Боже, сега той се дърпаше за кожата, клепачите му бяха гротескно опънати, двете ръце драскаха - после дълга, неравна драскотина от нокът и на едната буза се появи линия кръв.
Вълна премина през класната стая, като неспокойна въздишка.
"Има ли нещо нередно, професоре?" - попита титулярът.
"Аз... зададох... един въпрос." Професорът го изръмжа, почти против волята си, гласът му беше приглушен и изкривен от ръцете, които дърпаха лицето му.
Още една крачка с подскоци и тогава той нададе внезапен писък: "Лицето ми! Защо никой не ми казва какво не е наред с лицето ми!"
Още една смъртоносна тишина.
Пръстите се вкопчиха, юмрукът вече удряше по носа, който слабо се пропука.
"Махнете ги от мен! Те се впиват в лицето ми!"
О, по дяволите: от ноздрите вече бликаше кръв, която се пръскаше по бялата риза и костюма с въглен. Пръстите бяха като нокти върху лицето, разкъсваха, разкъсваха; а сега единият пръст се закачи и - Дюейн видя с пълен ужас - се заби в едната очна ямка.
"Вън! Измъкнете ги!"
Последва рязко, въртеливо движение, което напомни на Дуейн за гребване на сладолед, и изведнъж очната ябълка изпъкна, гротескно голяма, трепереща, гледаща право в Дуейн под невъзможен ъгъл.
В лекционната зала отекнаха писъци. Студентите на първия ред се отдръпнаха. Тийнейджърът скочи от мястото си и се затича към Хамилтън, който яростно го изблъска.
Дуейн се озова вкоренен на мястото си, съзнанието му беше празно, а крайниците му - парализирани.