Ръката му се сключи върху рендето. Издърпа го, постави го на плота и грабна тухлата с пармезан. Избра лицето с най-финото ренде, вдигна пармезана към стоманата.
"Вини?" Лора каза. "По-добре е да излезеш тук."
Д'Агоста се поколеба само за миг. Нещо в тона ѝ го накара да захвърли всичко на плота и да излезе от кухнята.
Тя стоеше на входната врата на апартамента и говореше с непознат. Лицето на мъжа беше в сянка, а той беше облечен в скъп тренчкот. Нещо в него ѝ се стори познато.
След това мъжът направи крачка напред, към светлината. Д'Агоста затаи дъх.
"Ти!" - каза той.
Мъжът се поклони. "А вие сте Винсент Д'Агоста."
Лора го погледна назад. Кой е той - прочете се в изражението ѝ.
Бавно Д'Агоста изпусна дъха си. "Лора - каза той, - бих искал да те запозная с Проктор. Шофьорът на агент Пендъргаст."
Очите ѝ се разшириха от изненада.
Проктор се поклони. "За мен е удоволствие да се запозная с вас, госпожо."
Тя просто кимна в отговор.
Проктор се обърна към Д'Агоста. "А сега, сър, ако сте любезен да дойдете с мен?"
"Къде?" Но Д'Агоста вече знаеше отговора.
"На улица "Ривърсайд Драйв", осемстотин деветдесет и едно."
Д'Агоста облиза устни. "Защо?"
"Защото някой те чака там. Някой, който е поискал присъствието ви".
"Сега?"
Проктор просто се поклони отново в отговор.
ТРИ
Д'Агоста седеше на задната седалка на старинния "Ролс-Ройс Силвър Рейт" от 59-та година, гледаше през прозореца, но всъщност не виждаше нищо. Проктор го беше отвел на запад през парка и сега голямата кола се издигаше нагоре по Бродуей.
Д'Агоста се намести в белия кожен салон, като едва успяваше да сдържи любопитството и нетърпението си. Изкушаваше се да засипва Проктор с въпроси, но беше сигурен, че шофьорът няма да му отговори.
Осемстотин деветдесет и едно Ривърсайд Драйв. Домът - един от домовете - на специален агент Алойзиус Пендъргаст, приятел и партньор на Д'Агоста в няколко необичайни случая. Мистериозният агент на ФБР, когото Д'Агоста познаваше и все пак не познаваше, който сякаш имаше толкова много животи, колкото и котката...
До онзи ден преди по-малко от два месеца, когато бе видял Пендъргаст за последен път.
Беше на стръмния склон на един хълм южно от Флоренция, Италия. Специалният агент беше под него, заобиколен от глутница кучета за лов на глигани, подкрепяни от дузина въоръжени мъже. Пендъргаст се беше жертвал, за да може Д'Агоста да се измъкне.
И Д'Агоста му беше позволил да го направи.
Д'Агоста се размърда неспокойно при този спомен. Някой, който е поискал присъствието ти - беше казал Проктор. Възможно ли беше въпреки всичко Пендъргаст някак да е успял да избяга? Нямаше да е за първи път. Той потисна прилива на надежда...
Но не, това не беше възможно. Със сърцето си знаеше, че Пендъргаст е мъртъв.
Сега ролсът се движеше по Ривърсайд Драйв. Д'Агоста отново се премести и погледна към отминаващите улични знаци: 125-та улица, 130-та. Много бързо добре поддържаният квартал около Колумбийския университет отстъпи място на порутени кафяви камъни и разпадащи се корпуси. Обичайните безделници бяха прогонени от януарския студ и в слабата светлина на вечерта улицата изглеждаше безлюдна.
Напред, малко след 137-а улица, Д'Агоста различи занемарената фасада и вдовишката пътека на имението на Пендъргаст. Тъмните линии на огромната постройка го смразиха.
Ролсът премина покрай портите на желязната ограда с шипове и спря под портиерната. Без да чака Проктор, Д'Агоста се изпусна и се загледа в познатите линии на разнебитеното имение, чиито прозорци бяха покрити с ламарина и за кой ли път приличаха на другите изоставени имения по пътя. Вътре в него се криеха чудеса и тайни, които почти не можеха да се повярват. Той усети как сърцето му започва да бие учестено. Може би Пендъргаст все пак беше вътре, в обичайния си черен костюм, седнал в библиотеката пред пламтящия огън, а танцуващите пламъци хвърляха странни сенки върху бледото му лице. "Скъпи ми Винсънт - щеше да каже той, - благодаря ти, че дойде. Мога ли да ви поканя на чаша арманяк?"
Д'Агоста изчака, докато Проктор отключи, а после отвори тежката врата. Бледожълта светлина се разля върху износената тухлена зидария. Той пристъпи напред, докато Проктор внимателно затваряше вратата зад себе си. Усети, че сърцето му бие все по-бързо. Самото връщане в имението предизвика странна смесица от емоции: вълнение, тревога, съжаление.