Проктор се обърна към него. "Натам, сър, ако позволите."
Шофьорът ги поведе надолу по дължината на галерията и влезе в синята куполна приемна зала. Тук в десетки шкафове от пулсиращо стъкло бяха изложени множество приказни образци: метеорити, скъпоценни камъни, вкаменелости, пеперуди. Очите на Д'Агоста се плъзнаха по паркета към далечната страна, където двойните врати на библиотеката бяха отворени. Ако Пендъргас го чакаше, щеше да бъде точно там: седнал в крилато кресло, с полуусмивка, която играеше по устните му, наслаждавайки се на ефекта от тази малка драма върху приятеля му.
Проктор насочи Д'Агоста към библиотеката. С разтуптяно сърце той премина през вратата и влезе в разкошната стая.
Миризмата на това място беше такава, каквато я помнеше: кожа, букрам, слаб намек за дървесен дим. Но днес нямаше огън, който да пращи весело в огнището. В стаята беше студено. Инкрустираните рафтове с книги, пълни с подвързани с кожа томове, обковани със злато, бяха мрачни и неясни. Само една-единствена лампа светеше - "Тифани" на страничната масичка - и хвърляше малък лъч светлина в огромното езеро на мрака.
След миг Д'Агоста забеляза някаква фигура, която стоеше до масата, точно извън кръга на светлината. Докато гледаше, фигурата се приближи към него през килима. Той веднага разпозна младото момиче като Констанс Грийн, подопечната и асистентка на Пендъргаст. Беше може би на двадесет години, облечена в дълга старомодна кадифена рокля, която прилепваше към тънката ѝ талия и падаше на линии почти до пода. Въпреки очевидната си младост, държанието ѝ беше като на много по-възрастна жена. И очите ѝ също - Д'Агоста си спомни странните ѝ очи, пълни с опит и ученост, речта ѝ беше старомодна, дори причудлива. А после имаше и нещо друго, нещо съвсем от другата страна на нормалното, което сякаш се придържаше към нея като старинния въздух, който издишваше от роклите си.
Тези очи днес изглеждаха различни. Изглеждаха призрачни, тъмни, натежали от загуба... и страх?
Констанс протегна дясната си ръка. "Лейтенант Д'Агоста - каза тя с премерен тон.
Д'Агоста пое ръката, несигурен, както винаги, дали да я стисне, или да я целуне. Не направи нито едното, нито другото и след миг ръката му се отдръпна.
Обикновено Констанс беше любезна до неузнаваемост. Но днес тя просто стоеше пред Д'Агоста, без да му предложи стол или да се поинтересува за здравето му. Изглеждаше несигурна. И Д'Агоста се досети защо. Надеждата, която се бе разпалила в него, започна да избледнява.
"Чухте ли нещо?" - попита тя, а гласът ѝ беше почти твърде тих, за да го разбере. "Каквото и да е?"
Д'Агоста поклати глава, а пламъчето на надеждата угасна.
Констанс задържа погледа му още миг. След това кимна с глава, че разбира, погледът ѝ падна на пода, а ръцете ѝ се размахаха отстрани като объркани бели пеперуди.
Те стояха заедно в мълчание минута, може би две.
Констанс отново вдигна очи. "Глупаво е да продължавам да се надявам. Повече от шест седмици са минали без нито една дума."
"Знам."
"Той е мъртъв", каза тя с още по-нисък глас.
Д'Агоста не каза нищо.
Тя се събуди. "Това означава, че е време да ти дам това." Отиде до камината и свали малка кутийка от сандалово дърво, инкрустирана с перли. Вече държеше в ръката си малко ключе, отключи я и без да я отваря, я протегна към Д'Агоста.
"Вече твърде дълго отлагам този момент. Чувствах, че все още има вероятност той да се появи."
Д'Агоста се вгледа в кутията. Изглеждаше му позната, но за миг не можа да определи къде я е виждал преди. После му хрумна: тя беше в тази къща, в тази стая, предишния октомври. Беше влязъл в библиотеката и беше обезпокоил Пендъргаст, докато пишеше бележка. Агентът я беше поставил в същата тази кутия. Това е било в нощта преди да заминат на съдбоносното си пътуване до Италия - нощта, в която Пендъргаст му е разказал за брат си Диоген.
"Вземете го, лейтенант - каза Констанс и гласът ѝ се пречупи. "Моля те, не протакай това."
"Съжалявам." Д'Агоста внимателно взе кутията и я отвори. Вътре лежеше един-единствен лист тежка хартия с цвят на крем, сгънат веднъж.
Изведнъж последното нещо, което Д'Агоста искаше да направи, беше да извади този лист хартия. С дълбоки опасения той посегна към него, отвори го и започна да чете.
Мидеар Винсент,
Ако четеш това писмо, това означава, че съм мъртъв. Означава също, че съм умрял, преди да успея да изпълня задачата, която по право принадлежи на мен и на никой друг. Тази задача е да попреча на брат ми, Диоген, да извърши това, за което веднъж се похвали, че е "съвършеното" престъпление.