— За тебе? Несъмнено. За пиратите? Не толкова.
Халдон махна преградата. Двамата се замислиха над началния строй на противника.
— Учиш се — отбеляза Халдон.
Тирион за малко да посегне към драконката си, но премисли. Последната игра я беше изнесъл напред твърде рано и я загуби срещу требушет.
— Ако наистина срещнем тези прословути пирати, може да тръгна с тях. Ще им кажа, че името ми е Хюгор Полумайстера. — Премести лекия си кон към планините на Халдон.
Халдон отговори със слон.
— Хюгор Малоумника би ти прилягало повече.
— Стига ми само половин ум, за да сме наравно. — Тирион премести тежкия си кон в подкрепление на лекия. — Би ли заложил за изхода?
Полумайстера повдигна вежда.
— Колко?
— Нямам пари. Ще залагаме тайни.
— Гриф може да ми отреже езика.
— Страх те е, а? И мен щеше да ме е страх на твое място.
— Деня, в който ме победиш на киваси, костенурки ще изпълзят от задника ми. — Полумайстера придвижи копията си. — Имаш баса си, дребосък.
Тирион изпъна ръка към драконката си.
Три часа по-късно дребосъкът най-сетне се изтътри на палубата, за да изпразни мехура си. Дък помагаше на Яндри да се пребори с платното, а Юсила беше хванала кормилото. Слънцето бе надвиснало ниско над тръстиките по западния бряг, а вятърът се бе усилил и къдреше водата. „Ужасно ми трябва мях вино“, помисли джуджето. Краката му бяха схванати от седенето на трикракото столче и се чувстваше толкова замаян, че едва не падна във водата.
— Йоло — подвикна Дък. — Къде е Халдон?
— Легна си, малко му е зле. От задника му изпълзяха костенурки. — Остави рицаря да гадае над това и се изкатери едва-едва по стълбата на покрива на кабината. На изток, зад един скалист остров, се сбираше мрак.
Септа Лемор го намери там.
— Можеш ли да усетиш бурята във въздуха, Хюгор Хълма? Езерото на кинжала, където дебнат пиратите, е пред нас. А по-натам са Скърбите.
„Не моите. Моите скърби ги нося със себе си, където и да ида.“ Помисли си за Тиша и се зачуди къде отиват курвите. „Защо не във Волантис? Може би ще я намеря там. Човек трябва да се вкопчи в надеждата.“ Запита се какво би й казал. „Съжалявам, че позволих да те изнасилят, любима. Мислех, че си курва. Можеш ли да намериш сили да ми простиш? Искам да се върна в къщурката ни, както докато бяхме мъж и жена.“
Островът се смали зад тях. Тирион видя развалини, издигащи се по източния бряг: криви зидове и порутени кули, разбити куполи и редици изгнили дървени стълбове, улици, запълнени с кал и обрасли със синьо-червен мъх. „Още един мъртъв град, десет пъти по-голям от Гоян Дроух.“ Сега тук живееха костенурки, големи кокалотрошачи. Джуджето ги виждаше как се греят на слънцето, кафяви и черни хълмчета с нащърбени костени гребени през средата на черупките. Няколко видяха „Свенливата девица“ и се хлъзнаха във водата, като оставяха вълнички зад себе си. Нямаше да е добро място за плуване.
След това, през кривите полузалети дървета и широки мокри улици, зърна сребристия блясък на слънчева светлина над вода. „Друга река — разбра веднага — Влива се в Ройн.“ Руините станаха по-високи и земята по-тясна, докато градът не свърши на един нос, където стояха останките от огромен палат от розов и зелен мрамор: рухнали куполи и срутени кули се извисяваха над покрит сводест портик. Тирион видя още „трошачи“ задрямали по кейовете, където някога можеше да са приставали петдесет кораба. Веднага разбра какво е. „Онова беше дворецът на Нимерия, а всичко това са останките от Ни Сар, нейния град.“
— Йоло — извика Яндри, щом „Свенливата девица“ подмина носа, — я пак ми кажи за ония вестероски реки, дето били големи колкото Майка Ройн.
— Не знаех — отвърна той. — Никоя река в Седемте кралства не е и наполовина толкова широка. — Вливащата се река беше колкото тази, по която бяха плавали досега, а тя почти не отстъпваше на Мандър или Тризъбеца.
— Това е Ни Сар, където Майката прибира Дивата си дъщеря, Нойн — каза Яндри, — но най-широкото си място ще стигне чак когато срещне другите си дъщери. При Езерото на кинжала се влива Койн, Тъмната дъщеря, пълна със злато и кехлибар от Секирата и с борови шишарки от Леса на Кохор. Южно оттам Майката среща Лхорулу, Усмихващата се дъщеря от Златните полета. При сливането им някога се е издигал Кройан, градът на празненствата, където улиците били от вода, а къщите от злато. После пак дълги левги на югоизток, докато допълзи и Селхору, Свенливата дъщеря, чието течение криволичи и се крие в тръстиките. Там Майка Ройн се разширява толкова, че човек на лодка в средата не може да зърне бряг от двете страни. Ще видиш, малки ми приятелю.