— Колко време ще те няма?
— Един ден най-малко. Може и повече. — Давос отдавна беше открил, че лордовете обичат да карат хората да чакат. Правеха го, за да те изнервят, подозираше, и да демонстрират силата си.
— „Акушерката“ ще се задържи тук три дни. Не повече. Ще ме търсят в Систъртън.
— Ако нещата тръгнат добре, може да съм тук до утре.
— А ако тръгнат зле?
„Може изобщо да не се върна.“
— Няма нужда да ме чакате.
Двама митничари се качваха на борда, когато слезе по мостчето, но никой от двамата не го и погледна. Бяха дошли да се видят с капитана и да огледат трюма. Обикновени моряци не ги интересуваха, а малцина мъже изглеждаха по-обикновено от Давос. Беше среден на ръст, с хитро селяшко лице, загрубяло от вятър и слънце, с прошарена брада и кафява коса, добре поръсена със сиво. Облеклото му също беше простовато: стари ботуши, кафяви бричове и синя туника, наметало от небоядисана вълна, стегнато с дървена закопчалка. Носеше побелели от сол кожени ръкавици, за да крие чуканчетата на пръстите на ръката, която Станис му беше скъсил преди толкова години. Не приличаше на лорд, още по-малко на кралска Ръка. Всичко това беше за добро, докато не разбереше как стоят нещата тук.
Запроправя си път по кея и през рибния пазар. „Храбрият магистър“ товареше медовина. Буретата бяха струпани по четири едно върху друго покрай кея. Зад тях трима моряци играеха на зарове. По-натам продавачки на риба хвалеха шумно пресния улов, а едно момче биеше тимпан и стара проскубана мечка танцуваше в кръг. При Тюленовата порта бяха поставени двама пиконосци с герба на дома Мандърли на гърдите, но бяха твърде улисани в задявките си с една пристанищна курва, за да обърнат внимание на Давос. Портата беше отворена, портикулът вдигнат. Той се вля в минаващото през нея движение.
Зад портата имаше застлан с каменни плочи площад с фонтан в центъра. От водата се издигаше каменен тритон, дванайсет стъпки висок от опашката до короната. Къдравата му брада беше позеленяла и побеляла от лишей, а един от зъбците на тризъбеца му се беше счупил още преди Давос да се е родил, но статуята някак си все още успяваше да впечатли. Дядо Рибокрак, така го наричаха тукашните. Площадът бе наречен на някакъв отдавна умрял лорд, но всички го знаеха само като Двора на Рибокрак.
Гъмжеше от хора. Една жена переше долните си дрехи във фонтана на Рибокрак и ги окачваше на тризъбеца му да съхнат. Под арките на портика писари и сарафи бяха подредили масичките си и въртяха занаята си редом със странстващ чародеец, знахарка и много лош жонгльор. Мъж продаваше ябълки от тарга, жена предлагаше херинга с накълцан лук. Пилци и деца се мотаеха навсякъде в краката на хората. Огромните врати от дъб и желязо на Старата монетарница винаги бяха затворени, когато Давос бе идвал в Двора на Рибокрак, но днес зееха отворени. Вътре зърна стотици жени, деца и старци, свити на пода върху купища кожи. Някои бяха запалили малки огньове.
Давос спря под колонадата, купи си ябълка и попита продавача:
— Кои са тия в Старата монетарница?
— Тия, дето нямат къде другаде да спят. Прости хорица горе от Белия нож повечето. Хора от Рогов лес също. Откакто се развилня Копелето на Болтън, всички искат да са отсам стените. Не знам какво мисли да прави негово благородие с тях. Повечето дойдоха само с парцалите на гърба си.
Давос го жегна чувство за вина. „Дошли са тук за убежище, в град незасегнат от боевете, а аз идвам да ги замъкна отново на война.“ Отхапа от ябълката и се почувства гузен и от това.
— Как се изхранват?
Продавачът на ябълки сви рамене.
— Някои просят. Някои крадат. Много млади момичета хващат занаята… каквото правят винаги момичетата, когато нямат нищо друго за продан. Всяко момче, пораснало от пет стъпки нагоре, може да намери място в казармите на негово благородие, стига да може да държи копие.
„Събира мъже значи.“ Това можеше да е добро… или лошо, зависи. Ябълката беше суха и стипчива, но Давос отхапа още веднъж.