— Аз знам — рече мъжът, започнал целия разговор за дракони, браавоски гребец с тъмен вълнен жакет. — Когато ходихме до Пентос, пристанахме до една търговска галера, „Девицата с бадемовите очи“, и пийнахме със стюарда на капитана й. Разказа ми хубава приказка за едно момиче. Качило се на борда в Карт и се опитало да си купи превоз до Вестерос, за нея и три дракона. Сребърна коса имала, и лилави очи. „Лично я заведох при капитана — кълнеше ми се стюардът, — но той не даде и дума да се изрече.“ Повече печалба има в карамфила и шафрана, вика ми, а и подправките няма да ти подпалят платната.
Смях разтърси подземието на „Змиорката“. Давос не се присъедини. Знаеше каква съдба бе сполетяла „Девицата с бадемовите очи“. Боговете бяха жестоки: да оставят човек да преплава половината свят, а след това да го пратят да гони лъжлива светлина, когато почти е стигнал до дома. „Капитанът е бил по-храбър от мен“, помисли Давос, запътен към изхода. Едно пътуване до Изтока и човек можеше да живее богато като лорд до края на дните си. Докато беше по-млад, Давос бе мечтал сам той да направи такива пътувания, но годините отминаха, пърхащи като мушици около пламък, и някак си моментът все не се оказваше подходящ. „Един ден — каза си той. — Един ден, когато войната свърши и крал Станис седне на Железния трон, и няма да му трябват повече лукови рицари. Ще взема Деван с мен. Стеф и Стани също, ако са достатъчно големи. Ще видим тези дракони и всички чудеса на света.“
Отвън вятърът духаше отривист и пламъците на маслените лампи, които огряваха улицата, потрепваха. След залез-слънце беше станало по-студено, но Давос си спомни Източен страж и как вятърът нощем връхлиташе с писък от Вала и режеше през най-топлото наметало така, че да смрази кръвта на човек в жилите. Бял пристан беше топла баня в сравнение с онова.
Имаше и други места, където можеше да напълни ушите си с приказки: един хан, прочут с пайовете си с минога, пивницата, където прекупвачите на вълна и митничарите пиеха ейла си, салон, където за няколко петака можеше да погледа мръснишки представления на глумци. Но се беше наслушал достатъчно. „Твърде късно дойдох.“ По стар инстинкт опипа по гърдите си, където някога пазеше кокалчетата от пръстите си в торбичка на кожена каишка. Нищо нямаше там. Беше изгубил късмета си в пожарите на Черната вода, когато изгуби кораба си и синовете си.
„Какво да направя сега?“ Придърпа по-плътно наметалото си. „Дали да се кача на хълма и да се представя на портите на Новия замък, за да поднеса безполезния си апел? Дали да се върна в Систъртън? Да се прибера при Маря и момчетата си? Да купя кон и да тръгна по кралския път, да кажа на Станис, че няма никакви приятели в Бял пристан, и никаква надежда?“
Кралица Селайз бе угостила Сала и капитаните му в нощта преди флотата да отплава. Котър Пайк се беше присъединил към тях, и още четирима други старши офицери от Нощния страж. На принцеса Шайрийн също бяха разрешили да присъства. Докато поднасяха сьомгата, сир Аксел Флорент беше забавлявал масата с разказа за един дребен принц от дома Таргариен, който държал маймуна за домашен любимец. Обличал животното в дрехите на умрелия си син, уж че е дете, твърдеше сир Аксел, и от време на време дори почвал да му търси съпруга. Удостоените с тази чест лордове се чудели как да отклонят предложенията, разбира се.
— Дори и облечена в коприна и кадифе, маймуната си остава маймуна — каза сир Аксел. — Някой по-мъдър принц щеше да знае, че не можеш да пратиш маймуна да свърши работата на мъж. — Хората на кралицата се разсмяха, а няколко се ухилиха към Давос. „Аз не съм маймуна — беше си помислил. — Лорд съм, колкото и вие, дори съм по-добър от вас.“ Но споменът още го жилеше.
Тюленовата порта беше затворена за през нощта. Давос нямаше да може да се върне на „Веселата акушерка“ до разсъмване. Оставаше тук за нощта. Вдигна очи към Дядо Рибокрак със счупения му тризъбец. „Дойдох през дъжд, през ветрове и бури. Няма да се върна, без да направя това, за което дойдох, колкото и безнадеждно да изглежда.“ Можеше да е загубил пръстите си и късмета си, но не беше маймуна в коприна. Беше кралска Ръка.
„Крепостното стълбище“ представляваше улица със стъпала, широк бял каменен път, който водеше от Вълчата бърлога край водата до Новия замък на хълма. Мраморни русалки с купи горящо тюленово масло в ръце осветяваха улицата. Щом стигна върха, Давос се обърна и се загледа назад. Оттук можеше да се видят пристанищата. И двете. Вътрешното пристанище зад стената на дигата бе пълно с бойни галери. Давос преброи двайсет и три. Лорд Виман беше дебел мъж, но не и бездеен, явно.