— Петдесет мъже в замък струват колкото петстотин отвън.
— Зависи от мъжете — намеси се Ричард Хорп. — Тия ще са сиви бради и зелени момчета, мъжете, които Копелето не е сметнал за годни за битка. Нашите мъже пуснаха кръв и бяха изпитани на Черната вода, и се предвождат от рицари.
— Видяхте как минахме през диваците. — Сир Джъстин избута назад кичур светлоруса коса. — Карстарките се заклеха да се обединят с нас при Дредфорт, а ще разполагаме и с нашите диваци. Триста зрели силни мъже. Лорд Харууд ги преброи, докато преминаваха през портата. Жените им също се бият.
Станис го изгледа кисело.
— Не, сир. Не искам вдовици да вият след мен. Жените ще останат тук, със старите, ранените и децата. Ще служат като заложници за верността на съпрузите и бащите си. Мъжете диваци ще оформят авангарда ми. Магнарят ще ги командва, с техните командири и помощници. Първо трябва да ги въоръжим обаче.
„Смята да плячкоса оръжейната ни — осъзна Джон. — Храна и дрехи, земя и замъци, нови оръжия. Все повече ме въвлича всеки ден.“ Думите можеше да не са мечове, но мечовете бяха мечове.
— Бих могъл да намеря триста копия — каза той с неохота. — Шлемове също, стига да приемете стари, очукани и почервенели от ръжда.
— А броня? — попита магнарят. — Ризници?
— След като Донал Ноя умря, останахме без оръжейник. — Останалото премълча. „Дай на диваците ризници и ще са два пъти по-голяма опасност за кралството.“
— Щавена кожа ще свърши работа — каза сир Годри. — След като влязат в битка, оцелелите могат да се снаряжат от мъртвите.
„Малцината, които оцелеят.“ Ако Станис поставеше свободния народ в авангарда, повечето щяха да загинат.
— Пиенето от черепа на Манс Райдър може да зарадва Морс Ъмбър, но не и ако види диваците да нахлуват в земите му. Свободният народ извършва набези във владенията на Ъмбър от Зората на дните: прехвърлят Тюленовия залив за злато, овце и жени. Един от тях отвлече дъщерята на Вранояда. Ваше величество, оставете диваците тук. Ако ги вземете с вас, това само ще обърне знаменосците на лорд баща ми срещу вас.
— На знаменосците на баща ви каузата ми бездруго не им допада. Длъжен съм да допусна, че гледат на мен като на… как ме нарекохте, лорд Сняг? Поредният обречен претендент? — Станис се загледа в картата. Дълго единственият звук в помещението беше скърцането на зъбите на краля. — Оставете ме. Всички. Лорд Сняг, останете.
Безцеремонното освобождаване не се понрави на Джъстин Маси, но той нямаше друг избор, освен да се усмихне и да напусне. Хорп го последва, след като изгледа Джон безизразно. Клейтън Съгс допи чашата си и измърмори на Харууд Фел нещо, което го разсмя. Включваше презрителното „момче“. Съгс беше нагъл странстващ рицар, колкото силен, толкова и груб. Последният напуснал беше Дрънчащата ризница — на вратата кимна насмешливо на Джон и се ухили.
„Всички“, изглежда, не включваше лейди Мелисандра. „Червената сянка на краля“. Станис поръча на Деван още лимонова вода и след като той му наля, отпи и каза:
— Хорп и Маси се домогват до владението на баща ти. Маси иска да вземе и принцесата на диваците. Някога служеше като скуайър на брат ми Робърт и му се отвори апетит за женска плът. Хорп ще вземе Вал за жена, ако заповядам, но жадува главно за битки. Като скуайър мечтаеше за бял плащ, но Церсей Ланистър се изказа против и Робърт му го отказа. Може би с основание. Сир Ричард е твърде кръвожаден. Кого от двамата би предпочел да видиш като владетел на Зимен хребет, Сняг? Усмихнатия или убиеца?
— Зимен хребет принадлежи на сестра ми Санса — отвърна Джон.
— Чух всичко, което трябваше да чуя за лейди Ланистър и претенциите й. — Кралят остави чашата. — Ти би могъл да ми осигуриш Севера. Знаменосците на баща ти ще се отзоват на призива на сина на Едард Старк. Дори лорд „твърде дебелия, за да седи на кон“. Бял пристан би ми осигурил надежден източник на продоволствие и сигурна база, в която да мога да се оттегля при необходимост. Не е твърде късно да поправиш глупостта си, Сняг. Сгъни коляно и вречи този копелдашки меч на мен, и се изправи като Джон Старк, лорд на Зимен хребет и Гарант на Севера.
„Колко пъти ще ме кара да го кажа?“