— Малко мъглица ли те уплаши? — заяде се Тирион, макар че мъглата беше доста. При носа на „Свенливата девица“ Гриф Младия стоеше с третото весло, за да ги избутва от препятствията, щом изникнеха от бялата пелена. Фенерите бяха запалени отпред и отзад, но мъглата бе толкова гъста, че от средата на лодката джуджето можеше да види само светлина, зареяла се над водата пред него, и друга, подгонила го отзад. Собствената му задача бе да поддържа мангала.
— Това не е обикновена мъгла, Хюгор Хълма — каза Юсила. — Намирисва на магия. Човек може да я разпознае, ако има нюх да я подуши. Много пътници са се губили тук, и малки лодки, и големи галери също. Скитат се сами из мъглите, дирят слънцето и не могат да го намерят, докато лудостта или гладът не им вземат живота. Неспокойни духове витаят във въздуха тук, и измъчени души под водата.
— Ето една — каза Тирион. Откъм десния борд една ръка, достатъчно голяма, за да строши лодката, се пресягаше нагоре от тъмните дълбини. Само върховете на два пръста се показваха от повърхността на водата, но когато „Свенливата девица“ леко се плъзна покрай нея, той успя да зърне останалото от ръката, потръпваща под водата, и зяпнало нагоре бледо лице. Макар тонът му да беше безгрижен, беше притеснен. Това място беше лошо, вонеше на отчаяние и смърт. „Юсила е права. Тази мъгла е неестествена.“ Нещо мръсно се въдеше в тези води и заразяваше въздуха. „Нищо чудно, че каменните хора полудяват.“
— Не бива да се подиграваш — предупреди го Юсила. — Шепнещите мъртъвци мразят топлото и бързото и винаги търсят да привлекат още прокълнати души към себе си.
— Едва ли имат саван за моя ръст. — Джуджето разбърка жарта с машите.
— Не толкова омразата движи каменните хора, колкото гладът. — Халдон Полумайстера беше увил около устата и носа си жълт шал и гласът му бе приглушен. — В тези мъгли не се въди нищо, което би могъл да яде човек със здрав разум. Три пъти всяка година триарсите на Волантис пращат нагоре по реката галера с провизии, но корабите с подаяния често закъсняват и понякога карат повече усти, отколкото храна.
— Все трябва да има риба в реката — каза Гриф Младия.
— Не бих куснала риба, извадена от тези води — рече Юсила. — Никога.
— Добре би било и мъглата да не вдишваме — рече Халдон. — Проклятието на Гарин е навсякъде около нас.
„Единственият начин да не вдишваш мъглата е да не дишаш.“
— Проклятието на Гарин е само сива люспа — каза Тирион. Проклятието често се виждаше по деца, особено в земи с влажен и студен климат. Заразената плът се втвърдяваше, калцирана и напукана, макар да беше чел, че развитието на сивата люспа може да се задържи с помощта на соли, лапа от синап и горещи бани (както твърдяха майстерите) или с молитва, жертвоприношение и постене (както настояваха септоните). След това болестта минаваше, като оставяше младите си жертви обезобразени, но живи. Майстерите и септоните бяха съгласни, че децата, белязани от сивата люспа, никога не могат да хванат по-смъртоносната форма на болестта, нито ужасната й бърза братовчедка, сивата чума. — Казват, че влагата е виновна. Мръсни изпарения във въздуха. Не проклятия.
— Завоевателите и на това не вярвали, Хюгор Хълма — каза Юсила. — Мъжете на Волантис и Валирия окачили Гарин в златна клетка и му се подигравали, докато зовял своята Майка да ги унищожи. Но през нощта водите се вдигнали и ги издавили и оттогава до ден-днешен нямат покой. Все още са долу под водата, някогашните господари на огъня. Студеният им дъх се вдига от тъмното и прави тези мъгли, а плътта им е станала каменна като сърцата им.
„Старата може и да е права. Това място не е добро. Чувствам се все едно, че отново съм в нужника и гледам как баща ми умира.“ И той щеше да полудее, ако му се наложеше да прекара живота си в тази сива супа, докато плътта и костите му стават на камък.
Гриф Младия, изглежда, не споделяше опасенията му.
— Само да се опитат да ни безпокоят, ще им покажем от какво сме направени.
— Направени сме от кръв и кост, по образ и подобие на Отеца и Майката — каза септа Лемор. — Избягвайте тщеславните хвалби, умолявам ви. Гордостта е тежък грях. Каменните хора също са били горди, а Лордът в плащаницата — най-гордият от всички тях.
Лицето на Тирион се бе зачервило от топлината на жаравата.
— Има ли наистина лорд в плащаница? Или е просто някоя приказка?
— Лордът в плащаницата е властвал над тези мъгли още от времето на Гарин — каза Яндри. — Според някои той е самият Гарин, станал от водния си гроб.