— Мъртвите не стават от гробовете си — настоя Халдон Полумайстера.
— И никой не живее хиляда години. Има лорд в плащаница, да. Имало е десетки такива. Когато един умре, друг заема мястото му. Сегашният е корсар от Островите на Базилиска, повярвал, че Ройн ще му предложи по-богата плячка от Лятното море.
— Да, и аз го чух това — рече Дък, — но има друга приказка, която по̀ ми харесва. Според нея той не е като другите каменни хора, а е бил отначало статуя, докато една сива жена не дошла от мъглата и не го целунала с устни, студени като лед.
— Стига! — извика Гриф. — Тихо, всички.
Септа Лемор ахна.
— Какво беше това?
— Къде? — Тирион не виждаше нищо в мъглата. Топлината от греещите въглени бе зачервила лицето му.
— Нещо се движеше. Видях как водата се накъдри.
— Костенурка — заяви бодро принцът. — Голям кокалотрошач, нищо повече. — Заби пръта си пред тях и ги избута от извисил се над водата зелен обелиск.
Мъглата ги беше загърнала плътно, влажна и мразовита. От сивите дълбини изникна потънал храм. Минаха покрай мраморно стълбище, което се виеше на спирала от тинята и свършваше нащърбено във въздуха. Отвъд него едва се виждаха други очертания: порутени шпилове, обезглавени статуи, дървета с корени по-големи от лодката им.
— Това е бил най-красивият град на реката, и най-богатият — каза Яндри. — Кройан, градът на празненствата.
„Твърде богат — помисли Тирион. — Твърде красив. Никак не е разумно да изкушаваш драконите.“ Потъналият град беше навсякъде около тях. Едва видима фигура прелетя над тях, бели ципести криле изплющяха в мъглата. Джуджето изви врат, за да види по-добре, но съществото се скри толкова бързо, колкото се бе появило.
Скоро пред тях изплува друга светлина.
— Лодка — извика смътен глас над водата. — Кои сте вие?
— „Свенливата девица“ — извика в отговор Яндри.
— „Кралският рибар“. Нагоре или надолу?
— Надолу. Кожи и мед, ейл и лой.
— Нагоре. Ножове и игли, дантела и лен, сладко вино.
— Какво ново от Стар Волантис? — извика Яндри.
— Война.
— Къде? — подвикна Гриф. — Кога?
— Когато се обърне годината — дойде отговорът. — Ниесос и Малакво са се хванали за ръчица, а слоновете са се нашарили. — Гласът заглъхна, щом другата лодка се отдалечи от тях. Светлината й се смали и изчезна.
— Разумно ли е да се вика през мъглата по лодки, които не можем да видим? — попита Тирион. — Ами ако бяха пирати?
С пиратите бяха извадили късмет, като се промъкнаха нощем по Езерото на кинжала, невидими и невредими. Веднъж Дък зърна един корпус, за който настояваше, че е на Урхо Неумития. „Свенливата девица“ беше срещу вятъра обаче, а Урхо — ако наистина беше Урхо — не прояви интерес към тях.
— Пиратите няма да навлязат в Скърбите — отвърна Яндри.
— Слоновете са се нашарили? — промърмори Гриф. — Какво иска да каже? Ниесос и Малакво? Илирио е платил на триарх Ниесос достатъчно, за да му дължи осемкратно.
— В злато или в сирене? — заяде се Тирион.
Гриф се ядоса.
— Освен ако не можеш да разкараш тази мъгла със следващото си остроумие, задръж го за себе си.
„Да, тате — за малко да отвърне джуджето. — Ще си мълча. Благодаря ти.“ Не познаваше тези волантинци, но му се струваше, че слоновете и тигрите може да имат сериозно основание да се съюзят пред заплахата от дракони. „Може би търговецът на сирене не е преценил добре положението. Можеш да купиш човек със злато, но само кръв и стомана ще го задържи верен.“
Дребосъкът разбърка отново въглените и ги раздуха, за да се разгорят. „Мразя го това. Мразя я тази мъгла, мразя го това място и никак не си падам по Гриф.“ Тирион още си пазеше отровните гъби, които бе откъснал в имението на Илирио, и в някои дни ужасно се изкушаваше да ги пъхне във вечерята на Гриф. Бедата бе в това, че Гриф като че ли рядко ядеше.
Дък и Яндри натиснаха веслата. Юсила завъртя кормилото. Гриф Младия избута „Свенливата девица“ от една порутена кула, чиито прозорци зееха над тях като слепи черни очи. Платното увисна отпуснато и натежало. Водата под корпуса стана по-дълбока и прътовете вече не можеха да докоснат дъното, но течението продължаваше да ги тласка надолу, докато…
Тирион успя само да види нещо огромно, надигнало се от водата изгърбено и злокобно. Взе го за хълм, извисен над горист остров, или за гигантска скала, обрасла с мъх и папрат. Но когато „Свенливата девица“ се приближи, очертанията станаха по-ясни. До водата се виждаше дървена цитадела, изгнила и обрасла със зеленина. Нагоре се издигаха тънки шпилове, някои — прекършени като счупени копия. Пред очите им изникваха и се скриваха останали без покриви кули, протягащи се слепешком нагоре. Зали и галерии бавно се отнасяха назад, изящни контрафорси, деликатни сводове, колони с канелюри, тераси и беседки.