Мостът напред стана по-голям. „Мостът на съня“ го бе нарекъл Гриф, но този сън беше смачкан и разбит. Бледни каменни арки се нижеха в мъглата, протягаха се от Двореца на скръбта към западния бряг на реката. Половината бяха рухнали, затънали под тежестта на сивия мъх, който ги загръщаше, и гъстите черни лози, които се виеха като змии нагоре от водата. Широкото дървено платно на моста беше прогнило, но някои от лампите по протежението му все още светеха. Когато се приближиха, Тирион видя фигурите на каменни хора, които се движеха в светлината, кръжаха безцелно около лампите като бавни сиви мушици. Някои бяха голи, други — загърнати в плащаници.
Гриф извади дългия си меч.
— Йоло, запали факлите. Момче, прибери Лемор в каютата и стой с нея.
Гриф Младия изгледа възмутено баща си.
— Лемор знае къде е каютата й. Искам да остана.
— Заклехме се да те пазим — каза тихо Лемор.
— Нямам нужда да ме пазят. Мога да боравя с меч не по-зле от Дък. Половин рицар съм.
— И половин момче — каза Гриф. — Прави каквото ти се казва. Веднага.
Младежът изруга под нос и захвърли пръта си на палубата. Звукът отекна странно в мъглата и за миг сякаш още пръти западаха около тях.
— Защо трябва да бягам и да се крия? Халдон остава, Юсила също. Даже Хюгор.
— Да де, но аз съм достатъчно малък, за да се скрия зад една патка — отвърна Тирион. Тикна няколко факли в мангала и загледа как намаслените парцали пламнаха. „Не зяпай в огъня“, каза си. От пламъците после нямаше да може да вижда в тъмното.
— Ти си джудже — подхвърли пренебрежително Гриф Младия.
— Тайната ми е разкрита — съгласи се Тирион. — Да, аз съм на половината на Халдон и никой не дава и една глумска пръдня дали ще живея, или ще умра. — „Най-малко аз самият.“ — Ти обаче… ти си всичко.
— Джудже — намеси се Гриф. — Предупредих те…
В мъглата отекна плач, смътен и тънък.
Лемор се обърна рязко и потрепери.
— Седемте да ни спасят дано.
Разбитият мост беше само на пет разтега пред тях. Водата около стълбовете му кипеше бяла като пяна от устата на безумец. На четирийсет стъпки над нея каменните хора стенеха и мърмореха под мъждукаща лампа. Повечето от тях забелязваха „Свенливата девица“ толкова, колкото и стелещата се над водата мъгла. Тирион стисна високо факела си и усети, че е затаил дъх. А след това бяха под моста, с белите стени, натежали от пелени сив мъх, надвиснали от двете страни, и водата, кипнала яростно около тях. За миг сякаш щяха да се разбият в пилона отдясно, но Дък вдигна пръта си и ги изтласка обратно в средата на течението, и скоро вече го бяха подминали.
Гриф Младия сграбчи Тирион за ръката.
— Какво искаше да кажеш? Че аз съм всичко? Какво искаше да кажеш с това? Защо съм всичко?
— Ами, ако каменните хора бяха взели Яндри, Гриф или хубавата ни Лемор, щяхме да поскърбим за тях и да продължим. Загубим ли теб, цялото това начинание се проваля и всичките тези години кроежи на търговеца на сирене и евнуха щяха да са за нищо… не е ли така?
Момчето се обърна към Гриф.
— Той знае кой съм.
„И да не знаех преди, вече щях да го знам.“ „Свенливата девица“ вече се беше отнесла надолу по течението, далече от Моста на съня. Оставаше само гаснещата светлина зад кърмата, а и тя скоро щеше да се стопи.
— Ти си Гриф Младия, син на наемника Гриф — каза Тирион. — Или може би си Воинът, предрешен като смъртен. Я да погледна хубаво. — Вдигна факела си и светлината окъпа лицето на Гриф Младия.
— Престани, да не съжалиш после — заповяда Гриф.
Джуджето все едно не го чу.
— Синята коса придава син цвят на очите ти, това е добре. А приказката, че я боядисваш в памет на мъртвата си тирошка майка, беше толкова трогателна, че за малко да ме разплаче. Все пак някой по-любопитен човек би могъл да се запита защо на едно наемническо пале ще му трябва пиклива септа да го въвежда във Вярата или майстер без верига да го учи на история и езици. А някой умник би могъл да си зададе въпроса защо баща ти ще наема странстващ рицар да те обучава в оръжията, вместо просто да те прати да чиракуваш в някоя от свободните чети. Сякаш някой е поискал да те държи скрит, като в същото време те подготвя за… какво? Виж, тук има загадка, но съм сигурен, че с времето ще я разреша. Длъжен съм да призная, имаш доста благородни черти като за умряло момче.