„Война, скръб и писъците на горящи хора“, помисли Давос. Вместо това отвърна:
— Възможността да изпълните дълга си.
Това бе отговорът, който Станис щеше да даде на Виман Мандърли. „Ръката трябва да говори с гласа на краля.“ Лорд Виман се отпусна в стола си.
— Дълг. Разбирам.
— Бял пристан не е достатъчно силен, за да устои сам. Нуждаете се от негово величество точно колкото той от вас. Заедно можете да надвиете общите си врагове.
— Милорд — каза сир Марлон с изящната сребърна броня, — ще ми позволите ли да задам няколко въпроса на лорд Давос?
— Заповядайте, братовчеде. — Лорд Виман затвори очи.
Сир Марлон се обърна към Давос.
— Колко северни лордове са се обявили на страната на Станис? Кажете ни това.
— Арнолф Карстарк се закле да подкрепи негово величество.
— Арнолф не е истински лорд, само кастелан. Кои замъци държи лорд Станис в момента?
— Негово величество е заел Нощната крепост за свое седалище. На юг държи Бурен край и Драконов камък.
Майстер Теомор се покашля.
— Само временно. Бурен край и Драконов камък се държат слабо и скоро най-вероятно ще паднат. А Нощната крепост е обитавана от духове развалина, мрачно и злокобно място.
Сир Марлон продължи:
— Колко мъже може да изкара Станис на бойното поле, можете ли да ни кажете това? Колко рицари яздят с него? Колко стрелци, колко свободни конници, колко войници?
„Твърде малко.“ Станис бе дошъл на север с не повече от хиляда и петстотин души… но ако им кажеше това, мисията му беше обречена. Затърси подходящи думи и не намери никакви.
— Мълчанието ви е целият отговор, който исках, сир. Вашият крал ни носи само врагове. — Сир Марлон се обърна към лорд братовчед си. — Ваше благородие попита Луковия рицар какво ни предлага Станис. Позволете да отговоря. Предлага ни поражение и смърт. Иска да яхнете кон от въздух и да влезете в бой с меч от вятър.
Дебелият лорд бавно отвори очи, сякаш усилието бе твърде тежко за него.
— Моят братовчед реже до кокала, както винаги. Имаш ли още нещо да ми кажеш, лукови рицарю, или можем да сложим край на този шутовски фарс? Лицето ти започва да ми омръзва.
Жегна го отчаяние. „Негово величество трябваше да изпрати друг човек. Лорд или рицар, или майстер, някой, който да може да говори от негово име, без да плете езика си.“
— Смърт — чу се да казва Давос. — Ще има смърт, да. Ваше благородие загуби син на Червената сватба. Аз загубих четирима на Черната вода. И защо? Защото Ланистърите заграбиха трона. Идете в Кралски чертог и вижте Томен със собствените си очи, ако се съмнявате в мен. И слепец би могъл да го види. Какво ви предлага Станис? Възмездие. Възмездие за моите синове и за вашия, за мъжете ви и за бащите ви, и за братята ви. Възмездие за вашия убит владетел, за вашия убит крал, за закланата ви принцеса. Възмездие!
— Да — отзова се момичешки глас, тънък и пронизителен.
Беше на невръстното още дете, с русите вежди и дългата зелена плитка.
— Те убиха лорд Едард и лейди Кейтлин, и крал Роб — каза тя. — Той беше нашият крал! Беше смел и добър, а Фрей го убиха. Ако лорд Станис ще отмъсти за него, трябва да сме с лорд Станис.
Мандърли я дръпна към себе си.
— Вила, всеки път, когато си отвориш устата, ми се иска да те пратя на мълчаливите сестри.
— Казах само…
— Чухме какво каза — намеси се другото момиче, сестра й. — Не говори лошо за приятелите ни Фрей. Един от тях ще бъде скоро твоят лорд и съпруг.
— Не — заяви момичето и тръсна упорито глава. — Няма да се омъжа за Фрей. Никога. Те убиха краля.
Лорд Виман почервеня.
— Ще се омъжиш. Когато дойде отреденият ден, ще изречеш брачните клетви, иначе ще идеш при мълчаливите сестри и никога повече няма да проговориш.
Горкото момиче беше стъписано.