— Смрад — отвърна той. — Твоя Смрад.
— Направи тази дреболия за мен и можеш да ми станеш куче, и да ядеш месо всеки ден — обеща лорд Рамзи. — Ще бъдеш изкусен да ме предадеш. Да избягаш или да се биеш, или да минеш на страната на враговете ни. Не, мълчи, не искам да го отричаш. Излъжеш ли ме, ще ти откъсна езика. Човек би се обърнал срещу мен на твое място, но ние знаем какво си, нали? Предай ме, ако искаш, все едно… но първо преброй пръстите си и знай цената.
Смрад знаеше цената. „Седем — помисли си той. — Седем пръста. Човек може да се оправи със седем пръста. Седем, свято число.“ Помнеше колко много беше боляло, когато лорд Рамзи заповяда на Кожаря да смъкне кожата на безименния му пръст.
Въздухът бе мокър и тежък, плитки локви бяха осеяли влажната земя. Смрад си пробираше внимателно пътя между тях, следваше останките от дъсчения път, който авангардът на Роб Старк бе положил на меката земя, за да ускори преминаването на войската му. На мястото на някогашната могъща стена бяха останали само разпръснати камъни, блокове черен базалт, толкова големи, че сигурно бяха трябвали сто души, за да ги поставят на място. Някои бяха затънали в мочурливата земя толкова дълбоко, че само ъгъл се показваше отгоре; други лежаха разхвърляни наоколо като изоставените играчки на някое куче, напукани и ронещи се, обрасли с лишей. Снощният дъжд бе оставил огромните камъни мокри и лъскави, а утринното слънце им придаваше вид все едно са покрити с някакво фино черно масло.
Зад тях се издигаха кулите.
Кулата на Пияния се беше наклонила, готова сякаш да рухне, както си беше отпреди петстотин години. Детската кула се изпъваше нагоре в небето права като копие, но порутеният й връх бе открит за вятъра и дъжда. Порталната кула, широка и тромава, беше най-голямата от трите, хлъзгава и позеленяла от мъх, криво дърво бе израснало настрани от камъните на северната й страна, на източната и западната все още се издигаха части от разбитата стена. „Карстарките взеха Кулата на Пияния, а Ъмбър Детската кула — спомни си той. — Роб взе Порталната кула.“
Затвореше ли очи, можеше да види в ума си знамената, гордо плющящи в отривистия северен вятър. „Няма ги вече, всички са паднали.“ Вятърът в лицето му духаше от юг, а единствените знамена, веещи се над останките на Рова на Кайлин, показваха златен кракен на черно поле.
Наблюдаваха го. Усещаше очите им. Когато погледна нагоре, зърна бледи лица, надничащи иззад бойниците на Порталната кула и през разбития зид на върха на Детската кула, където според легендата децата на леса някога призовали чука на реките да прекърши на две земите на Вестерос.
Единственият сух път през Шийката беше издигнатият, а кулите на Рова на Кайлин запушваха северния му край като коркова тапа бутилка. Пътят беше тесен, руините бяха разположени така, че всеки враг, идващ от юг, трябваше да премине под и между тях. За да щурмува която и да е от трите кули, нападателят трябваше да изложи гърба си на стрелите на другите две, докато се катери по влажни каменни стени, обрасли с гирлянди хлъзгава бяла „таласъмска кожа“. Блатистата земя отвъд издигнатия път беше непроходима, безкрайно тресавище от дупки със засмукваща тиня, подвижни пясъци и лъскавозелени ивици трева, които изглеждаха здрави за непредпазливото око, но се превръщаха във вода в мига, в който нагазиш в тях, и всичко това гъмжеше от отровни влечуги, отровни цветя и чудовищни лъвогущери със зъби като ками. Също толкова опасни бяха хората, рядко видими, но винаги дебнещи, блатните хора, жабарите, калните хора. Папратта и Тръстиката, Торфа и Мочура, Рака и Жабока, Зеления папур и Черното блато, това бяха обичайните имена, които си даваха. Железнородените ги наричаха „блатни дяволи“.
Смрад подмина изгнил конски труп с щръкнала от врата му стрела. Дълга бяла змия изпълзя от празната очна дупка, щом се приближи. Зад коня забеляза ездача, по-точно онова, което бе останало от него. Враните бяха оголили плътта от лицето и диво псе беше ровило под ризницата, за да стигне до червата. По-нататък друг труп беше затънал дълбоко в тинята и се показваха само лицето и пръстите му.
Още по-близо до кулите трупове бяха осеяли земята от всички страни. От зейналите им рани бяха избуяли цветя кръвници, бледи цветове с венчелистчета, пълни и влажни като женски устни.
„Гарнизонът изобщо няма да ме познае.“ Някой можеше да помни момчето, което беше, преди да научи името си, но Смрад щеше да е непознат за тях. От дълго време не се беше поглеждал в огледало, но знаеше колко стар сигурно изглежда. Косата му бе побеляла. Повечето беше окапала, а останалата беше корава и суха като слама. Подземията го бяха направили слаб като старица и толкова тънък, че по-силен вятър щеше да го събори.