А ръцете му… Рамзи му беше дал ръкавици, фини ръкавици от черна кожа, меки и гъвкави, натъпкани с вълна, за да скрият липсващите му пръсти, но ако някой погледнеше по-внимателно, щеше да види, че три от пръстите му не се огъват.
— Не приближавай! — прокънтя глас. — Какво искаш?
— Думи. — Пришпори крантата напред и размаха мирното знаме, за да го видят на всяка цена. — Идвам невъоръжен.
Отговор не последва. Знаеше, че зад стените железните хора обсъждат дали да го пуснат, или да надупчат гърдите му със стрели. „Все едно.“ Една бърза смърт тук щеше да е сто пъти по-добре, отколкото да се върне при лорд Рамзи с провал.
След това вратите под порталната кула се разтвориха.
— Бързо!
Смрад тъкмо се обръщаше към звука, когато стрелата удари. Дойде някъде отдясно, където натрошени късове от външната стена лежаха полузатънали в блатото. Пръчката се вряза през гънките на знамето му и увисна от него, върхът едва на педя от лицето му. Толкова лошо го стресна, че изтърва бялото знаме и се катурна от седлото.
— Влизай! — извика гласът. — Бързо, глупако, бързо!
Смрад запълзя на четири крака нагоре по стъпалата. Друга стрела профуча над главата му Някой го сграбчи и го издърпа вътре и той чу как зад него се затръшна врата. Дръпнаха го да се изправи и го тикнаха към стената. След това в гърлото му опря нож и той видя брадато лице, толкова близо до своето, че можеше да преброи космите в носа му.
— Кой си ти? За какво си дошъл? Казвай бързо или ще ти направя същото като на него. — Пазачът кимна към едно тяло, изгнило на пода до вратата, с позеленяла и гъмжаща от личинки плът.
— Железнороден съм — излъга в отговор Смрад. Момчето, което беше някога, наистина беше от железнородените, но Смрад бе дошъл на този свят в тъмниците на Дредфорт. — Погледни лицето ми. Аз съм синът на лорд Бейлон. Вашият принц. — Щеше да каже името, но думите някак заседнаха в гърлото му. „Смрад, аз съм Смрад, римува се с гад.“ Трябваше да го забрави за малко обаче. Никой нямаше да се подчини на същество като Смрад, в колкото и отчаяно положение да бяха. Трябваше да се престори, че отново е принц.
Мъжът, който го бе задържал, го зяпна и устата му се изкриви подозрително. Зъбите му бяха кафяви, а дъхът му вонеше на ейл и лук.
— Синовете на лорд Бейлон бяха убити.
— Братята ми. Не и аз. Лорд Рамзи ме взе в плен след Зимен хребет. Прати ме тук, за да преговарям с вас. Ти ли командваш тук?
— Аз? — Мъжът отпусна ножа, отстъпи назад и едва не се спъна в трупа. — Не аз, милорд. — Ризницата му беше ръждясала, кожите й гниеха. От раната на едната му ръка сълзеше кръв. — Ралф Кенинг командва. Капитанът каза така. Аз съм на вратата, нищо повече.
— А този кой е? — Смрад изрита трупа.
Пазачът зяпна мъртвия, все едно го виждаше за първи път.
— Той… пи от водата. Трябваше да му срежа гърлото, за да спре да пищи. Не може да пиеш водата. Затова я караме на ейл. — Пазачът потърка лицето си. Очите му бяха зачервени и възпалени. — Преди смъквахме мъртвите долу в мазетата. Всички подземия са наводнени. Никой не иска вече да си прави труда, затова просто ги оставяме където паднат.
— Мазето е по-добро място за тях. Дайте ги на водата. На Удавения бог.
Мъжът се засмя.
— Никакви богове няма долу, милорд. Само плъхове и водни змии. Бели гадини, дебели колкото крака ви. Понякога изпълзяват нагоре по стъпалата и те хапят, докато спиш.
Смрад си спомни тъмниците под Дредфорт, плъха и как цвъртеше в зъбите му, вкуса на топла кръв на устните си. „Ако се проваля, Рамзи пак ще ме върне там, но първо ще обели кожата на още някой пръст.“ — Колко от гарнизона са останали?
— Няколко. Не знам. По-малко, отколкото бяхме преди. Няколко и в Кулата на Пияния, мисля. В Детската кула няма. Дагон Код прескочи там преди няколко дни. Само двама останали живи, вика, и ядели мъртвите. Убил ги и двамата, ако може да му се вярва.
„Ровът на Кайлин е паднал — осъзна Смрад. — Просто никой не намира за редно да им го каже.“ Потърка уста, за да скрие счупените си зъби, и рече:
— Трябва да говоря с командира ви.
— Кенинг? — Пазачът изхъмка. — Няма много за казване той напоследък. Умира. Може и да е умрял вече. Не съм го виждал от… Не помня от кога…