— Къде е той? Заведи ме при него.
— Кой ще пази портата тогаз?
— Той. — Смрад отново изрита трупа.
Това разсмя железния мъж.
— М-да. Защо не? Елате с мен тогаз. — Издърпа факла от една скоба в стената и я размаха, докато се разгори ярко. — Насам. — Преведе го през една врата и нагоре по спирално стълбище. Светлината на факлата лъщеше по влажните каменни стени.
Залата на върха на стълбището беше тъмна, опушена и потискащо гореща. Над тесния прозорец беше провесена дрипава кожа, за да държи влагата навън, а в един мангал тлееше буца торф. Миризмата в помещението беше мръсна, на плесен, урина и изпражнения, на пушек и повръщано. Прогизнала тръстика покриваше пода, а една купчина слама в ъгъла минаваше за постеля.
Ралф Кенинг трепереше върху нея под планина от кожи. Оръжията бяха струпани до него: меч и брадва, ризница, железен боен шлем. На щита му бе изрисувана облачната длан на бога на бурята, с мълнията, пращяща от пръстите му надолу към бушуващо море, но боята бе избеляла и се лющеше, дървото отдолу започваше да гние.
Ралф също гниеше. Беше гол и трескав под кожите, бледата му подпухнала плът — покрита с гнойни рани и струпеи. Главата му беше обезобразена, едната буза нелепо подута, вратът му — толкова налят с кръв, че заплашваше да погълне лицето му. Ръката от същата страна бе дебела като дървесен ствол и гъмжеше от бели червеи. Никой не го беше къпал или бръснал от много дни, ако се съдеше по вида му. От едното му око капеше гной, а брадата му беше спечена от засъхнало повръщано.
— Какво е станало с него? — попита Смрад.
— Беше на парапетите и някакъв блатен дявол пусна стрела по него. Само го забърса, но… слагат отрова на стрелите си, мажат върховете с лайна и още по-лоши неща. Сипахме вряло вино в раната, но никаква полза.
„Не мога да преговарям с това същество.“
— Убий го — каза Смрад на стража. — Умът му си е отишъл. Пълен е с кръв и червеи.
Мъжът го зяпна.
— Капитанът го сложи да командва.
— Умиращ кон ще го убиеш, нали?
— Какъв кон? Никога не съм имал кон.
„Аз имах.“ Споменът се върна в ума му на порой. Писъците на Усмивка бяха почти като на човек. С пламнала грива, конят се беше вдигнал на задните си крака, заслепен от болка, и биеше с копита във въздуха. „Не, не. Не мой, не беше мой, Смрад никога не е имал кон.“
— Аз ще го убия вместо теб.
Взе меча на Ралф Кенинг — беше подпрян на щита му. Все още имаше достатъчно пръсти, за да стисне дръжката. Когато опря острието на меча в подутото гърло на съществото на сламата, кожата се разцепи и швирна черна кръв и жълта гной. Кенинг потръпна, след това се отпусна и замря. Ужасна воня изпълни стаята. Смрад хукна към стълбището. Въздухът там беше влажен и студен, но много по-чист. Железният мъж се затътри след него пребледнял, мъчеше се да не повърне. Смрад го сграбчи за ръката.
— Кой е помощник-командирът? Къде са останалите мъже?
— Горе на бойниците или в залата. Спят, пият. Ще ви заведа, ако искате.
— Веднага. — Рамзи му беше дал само един ден.
Залата беше от тъмен камък, с висок таван и ветровита, пълна с пелени от дим, каменните й стени — нашарени с огромни петна бял лишей. В камината, почерняла от жежки пламъци преди години, тлееше торф. Огромна маса от дялан камък запълваше помещението, непокътната от столетия. „Точно там седях последния път, когато бях тук — спомни си той. — Роб беше в челото на масата, с Големия Джон от дясната му страна и Рууз Болтън отляво. Гловър седяха до Хелман Толхарт. Карстарк и синовете му бяха срещу тях.“
Двайсетина железнородени седяха около масата и пиеха. Неколцина го погледнаха с помръкнали равнодушни очи, когато влезе. Останалите го пренебрегнаха. Всички му бяха непознати. Няколко души носеха наметала, закопчани с токи във формата на сребриста риба треска. Треските не се ползваха с добро име на Железните острови. За мъжете казваха, че са крадци и страхливци, а жените — развратници, които спят със собствените си бащи и братя. Не се беше изненадал, че чичо му реши да ги остави, когато Железният флот тръгна обратно за дома. „Това ще улесни задачата ми.“
— Ралф Кенинг е мъртъв — каза той. — Кой командва тук?
Пиячите го изгледаха равнодушно. Един се изсмя. Друг се изплю. Накрая един от Треските рече:
— Кой пита?
— Синът на лорд Бейлон. — „Смрад, името ми е Смрад, римува се с гад.“ — Тук съм по заповед на Рамзи Болтън, лорд на Роговия лес и наследник на Дредфорт, който ме плени в Зимен хребет. Войската му е на север от вас, тази на баща му — на юг, но лорд Рамзи е готов да прояви милост, ако му предадете Рова на Кайлин преди залез-слънце. — Извади писмото, което му бяха дали, и го хвърли на масата.