Снощната вечеря беше замръзнала до лакътя му почти недокосната. Ед Скръбния беше напълнил копанката му почти догоре, за да може омразната „тримесна“ яхния на Трипръстия Хоб да размекне коравия хляб. Братята се шегуваха, че трите меса са овнешко, овнешко и овнешко, но моркови, лук и ряпа щеше да е по-близо до истината. Отгоре лъщеше коричка студена лой.
Боуен Марш го беше увещавал да се премести в бившите покои на Стария мечок в Кралската кула, след като Станис ги освободи, но Джон бе отказал. Преместването в кралските покои можеше твърде лесно да се изтълкува като знак, че не очаква кралят да се върне.
Странно безмълвие бе надвиснало над Черен замък, откакто Станис бе заминал на юг, сякаш свободният народ и черните братя бяха затаили дъх, очаквайки да видят какво ще последва. Дворовете и трапезарията най-често биваха празни, кулата на лорд-командира бе като куха коруба, старата обща зала — купчина овъглени греди, а Кулата на Хардин сякаш бе готова да рухне при следващия порив на вятъра. Единственият звук, издаващ някакъв живот, беше смътното дрънчене на мечове, отекващо от двора пред оръжейната. Емет Железния викаше на Робин Скокливия да държи щита си вдигнат. „Няма да е зле всички да държим щитовете си вдигнати.“
Джон се изми, облече се и излезе от оръжейната. Спря в двора отвън, колкото да каже няколко окуражителни думи на Робин и другите повереници на Емет. Отклони предложението на Тай за охрана, както обикновено. Днес щеше да има достатъчно мъже около себе си. Стигнеше ли се до кръв, двама повече едва ли щяха да са от значение. Взе си Дълъг нокът обаче, а Дух тръгна по петите му.
Докато стигне до конюшнята, Ед Скръбния беше оседлал коня и го чакаше. Фургоните се подреждаха под зоркия поглед на Боуен Марш. Лорд-стюардът се суетеше по колоната, сочеше и подвикваше нервно, лицето му беше зачервено от студа. Като видя Джон, бузите му се зачервиха още повече.
— Лорд-командир. Още ли държите на тази…
— … глупост? — довърши Джон. — Моля, кажете ми, че не се канехте да кажете „глупост“, милорд. Държа, да. Обсъдихме го това. Източен страж иска още хора. Сенчестата кула иска още хора. Сив страж и Леден знак също, не се съмнявам, а имаме още четиринайсет замъка, които все още седят празни, дълги левги от Вала, които остават непазени и незащитени.
Марш присви устни.
— Лорд-командир Мормон…
— … е мъртъв. И умря не от ръката на някой дивак, а от ръцете на своите Заклети братя, както вярваше. Нито вие, нито аз можем да знаем какво щеше да направи или да не направи на мое място. — Джон обърна коня си. — Стига приказки. Отдръпнете се.
Ед Скръбния беше чул целия разговор. Щом Боуен Марш се отдалечи, кимна към него и рече:
— Наровете. Всичките тия семена. Човек може да се задави до смърт. Аз предпочитам ряпа. Не знам някога ряпа да е навредила на човек.
В такива моменти на Джон най-много му липсваше майстер Емон. Клидас се грижеше за гарваните съвсем добре, но нямаше и една десета от знанията или опита на Емон Таргариен, а още по-малко — от мъдростта му. Боуен беше добър човек посвоему, но раната, която бе понесъл при Моста на черепите, беше втвърдила позицията му и единствената песен, която пееше напоследък, беше познатият рефрен за запечатването на портите. Отел Ярвик беше толкова равнодушен и лишен от въображение, колкото и мълчалив, а Първите съгледвачи, изглежда, бяха загинали още с назначаването им. „Нощният страж загуби твърде много от най-добрите си мъже — помисли Джон, докато фургоните тръгваха. — Стария мечок, Корин Полуръката, Донал Ноя, Джармън Бъкуел, чичо ми…“
Лек сняг заваля, когато колоната пое на юг по кралския път с дузина конни копиеносци и стрелци за ескорт. При последните няколко пътувания се бяха натъкнали на неприятности в Къртичиното — малко бутане и блъскане, ругатни и много навъсени погледи. Боуен Марш смяташе, че ще е най-добре да не рискуват, и този път Джон се съгласи с него.
Лорд-стюардът водеше. Джон яздеше няколко разтега по-назад, с Ед Толет Скръбния до него. На половин миля южно от Черен замък Ед доближи коня си до коня на Джон и рече:
— Милорд? Погледнете там. Големия пияница на хълма.
Пияницата беше ясеново дърво, огънато на една страна от столетия вятър. И сега имаше лице. Строга уста, прекършен клон за нос, две очи, врязани дълбоко в ствола и зяпнали на север по пътя, към замъка и Вала.
„Диваците все пак донесоха боговете си.“ Джон не беше изненадан. Хората не изоставят боговете си току-така. Целият маскарад, който лейди Мелисандра бе устроила отвъд Вала, изглеждаше кух като шутовски фарс.