— Прилича малко на теб, Ед — подхвърли Джон, колкото да омаловажи проблема.
— Да, милорд. Не ми растат листа от носа, но иначе… Лейди Мелисандра няма да се зарадва.
— Едва ли ще го види. Погрижи се да не й го каже някой.
— Тя обаче вижда разни неща в ония огньове.
— Пушек и въглени.
— И горящи хора. Мен най-вероятно. С листа, изникнали от носа. Винаги ме е било страх, че ще изгоря, но се надявах първо да умра.
Джон пак погледна към лицето, зачуден кой го е издълбал. Беше поставил стража около Къртичиното, както за да пази враните си настрана от жените дивачки, така и да задържи свободния народ да не тръгнат за плячка на юг. Който и да беше изваял ясеновото дърво, явно беше убягнал на стражите му. А щом един можеше да се промъкне през кордона, други също щяха да могат. „Бих могъл да удвоя охраната — помисли с горчивина. — Да похабя два пъти повече мъже, които иначе могат да обикалят по Вала.“
Фургоните продължиха мудния си ход през замръзнала кал и навяващ сняг. След още една миля се натъкнаха на второ лице, издълбано в кестен, израснал до леден поток. Очите му гледаха към дъсчения мост над потока.
— Дваж по-неприятно — заяви Ед Скръбния.
Кестенът беше сух и безжизнен, но голите му кафяви клони не бяха празни. На един нисък клон, надвиснал над потока, клечеше изгърбен гарван с настръхнали от студа пера. Като видя Джон, разпери криле и изграчи. Той вдигна юмрук и изсвири с уста, а черната птица изпърха към него и заграчи:
— Гжито, гжито, гжито.
— Житото е за свободния народ — каза му Джон. — За теб няма. — Зачуди се дали всички ще паднат дотам, че да ядат гарвани, преди идещата зима да навлезе в разгара си.
Братята на фургоните също бяха видели това лице, не се съмняваше Джон. Никой не заговори за това, но посланието беше съвсем ясно за всеки, който имаше очи. Джон беше чул Манс Райдър да казва, че всички коленичещи са овце.
— Значи едно псе може да кара стадо овце — беше казал Кралят отвъд Вала, — но виж, свободния народ, някои са скални котки, а някои са камъни. Едните скитат където им падне и ще разкъсат псетата ви на дреб. Другите няма да мръднат, ако не ги изриташ. — Нито скалните котки, нито камъните щяха да изоставят боговете, които бяха почитали през целия си живот, и да се преклонят пред някой, който едва познаваха.
Малко на север от Къртичиното се натъкнаха на трети наблюдател, издълбан в огромния дъб, бележещ края на селската земя; дълбоките му очи бяха впити в кралския път. „Това лице не е приятелско“, помисли Джон. Лицата, които Първите хора и горските чеда бяха издълбали преди хилядолетия в язовите дървета, имаха строги и дивашки черти най-често, но големият дъб изглеждаше особено гневен, сякаш се канеше всеки момент да изтръгне корените си от земята и да връхлети върху тях с рев. „Раните му са пресни като раните на хората, които са го издълбали.“
Къртичиното беше по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Повечето беше заровено под земята, заслонено от студа и снега. Сега това бе по-вярно от всякога. Магнарят на Денн беше подпалил селото, когато мина през него, за да щурмува Черен замък, и над земята бяха останали само купища изгорели греди и стари, покрити със сажди камъни… но под замръзналата пръст подземията, тунелите и дълбоките мазета все още стояха и точно там свободният народ бе намерил убежище, свити в тъмното като къртиците, на които бе наречено селото.
Фургоните спряха в полукръг пред някогашната селска ковачница. Рояк деца със зачервени лица строяха снежна крепост, но се разпръснаха, като видяха братята в черните наметала, и се изпокриха в дупките. Скоро след това възрастните започнаха да излизат изпод земята. С тях лъхна воня, миризмата на неумити тела, мокри дрехи, изпражнения и урина. Джон видя как един от хората му сбърчи нос и каза нещо на мъжа до себе си. „Някоя шега за миризмата на свободата“, предположи. Твърде много от братята му си правеха шеги с вонята на диваците в Къртичиното.
„Свинско невежество“, помисли Джон. Свободният народ не бяха по-различни от мъжете на Нощния страж: някои бяха чисти, други мръсни, но повечето бяха чисти понякога, а понякога — мръсни. Тази воня бе просто миризмата от хиляда души, натикани в мазета и тунели, изкопани да приютят не повече от сто.
Диваците бяха играли този танц преди. Строиха се смълчани в редици зад фургоните. Жените бяха тройно повече от мъжете, много от тях с деца, бледи мършави същества, вкопчени в полите им. Джон видя малко пеленачета. „Пеленачетата измряха по време на похода. А които преживяха битката, измряха в кошарите на краля.“