— Защо? — зачуди се Тирион. — Мийрийн е на много левги отвъд морето. Как това сладко дете кралица е обидила Стар Волантис?
— Сладко ли? — Каво се засмя. — Ако половината истории, които идат от Робския залив, са верни, това дете е чудовище. Казват, че е кръвожадна, че тези, които се изкажат срещу нея, ги набучват на колове, за да мрат бавно. Казват, че е магьосница, която храни драконите си с плътта на новородени бебета, клетвопрестъпница, която се подиграва на боговете, нарушава договори, заплашва пратеници и се нахвърля върху тези, които са й служили вярно. Казват, че похотта й е неутолима, че се сношава с мъже, жени, евнуси, дори с кучета и деца, и горко на любовника, който не може да я задоволи. Дава тялото си на мъже, за да зароби душите им.
„О, добре — помисли Тирион. — Ако си даде тялото на мен, давам й душата си на драго сърце, колкото и малка и закърняла да е.“
— Казват — рече Халдон. — Под те имаш предвид търговците на роби, изгнаниците, които прогони от Ащапор и Мийрийн. Само клевети.
— Най-добрите клевети са подправени с истина — подхвърли Каво. — Но истинският грях на момичето не може да се отрече. Това нагло дете разби робската търговия, но този трафик никога не е свършвал до Робския залив. Беше част от море на търговия, обхванало целия свят, а драконовата кралица размъти водата. Зад Черната стена лордове с древна кръв спят зле, вслушват се как кухненските им роби точат ножовете и сатърите. Роби отглеждат храната ни, чистят улиците ни, учат младите ни. Пазят стените ни, гребат на галерите ни, водят битките ни. А сега като погледнат на изток, виждат тази млада кралица, засияла в далечината, тази трошачка на окови. Старата кръв не може да търпи това. Бедните също я мразят. Дори най-мизерният просяк стои по-високо от един роб. Тази драконова кралица иска да го лиши от тази утеха.
Тирион придвижи напред копиеносците си. Каво отговори с леката си конница. Тирион премести стрелците си с арбалети един квадрат нагоре и рече:
— Червеният жрец навън май смята, че Волантис трябва да се бие за тази сребърна кралица, не срещу нея.
— Червените жреци по-добре да си мълчат — каза Каво Ногарис. — Вече имаше боеве между привържениците им и поклонниците на други богове. Дърдоренията на Бенеро само ще му донесат дивашки гняв на главата.
— Какви дърдорения? — попита джуджето, все едно не знаеше нищичко.
Волантинецът махна с ръка.
— Всяка вечер на храмовия площад се събират хиляди роби и освободени да слушат врясъците на Бенеро за кървящи звезди и огнен меч, който щял да прочисти света. Проповядва, че Волантис непременно щял да изгори, ако триарсите вдигнат оръжията си срещу сребърната кралица.
— Това пророчество даже аз бих могъл да го направя. А, вечерята!
Вечерята беше плато печено козе, поднесено върху скълцан лук. Месото беше пикантно и ароматно, овъглено отвън и червено и сочно отвътре. Тирион си откъсна парче. Беше толкова горещо, че му опари пръстите, но толкова добро, че не можа да се сдържи да си вземе още. Прокара го със светлозелената волантинска течност, най-близкото нещо до вино, което беше пил от цяла вечност.
— Много е добро — каза и вдигна дракона си. — Най-силната фигура в играта — заяви, след като премахна един от слоновете на Каво. — А Денерис Таргариен има три, казват.
— Три — съгласи се Каво. — Срещу три пъти по три хиляди врагове. Граздан мо Ераз не беше единственият посланик, пратен от Жълтия град. Когато Мъдрите господари тръгнат срещу Мийрийн, легионите на Нови Гхиз ще се бият до тях. Толосите. Елирианите. Дори дотраките.
— Имате дотраки около града — каза Халдон.
— Хал Поно. — Каво махна пренебрежително с бледата си ръка. — Конните господари идват, даваме им дарове и си отиват. — Придвижи отново катапулта си, хвана алабастровия дракон на Тирион и го махна от таблото.
Останалото беше касапница, въпреки че джуджето се удържа още десетина хода.
— Дошло е време за горчиви сълзи — рече накрая Каво и гребна купчинката сребърници. — Друга игра?
— Няма нужда — каза Халдон. — Джуджето ми си получи урока по унижение. Мисля, че е време да се връщаме на лодката си.
Огънят на площада продължаваше да гори, но жрецът си бе отишъл и тълпата се беше разпръснала отдавна. Свещите блещукаха от прозорците на бардака. Отвътре долиташе женски смях.