— Не. — „Как бих могла изобщо да се надявам да заспя, като знам, че моят капитан е толкова близо?“ — Пратете го при мен веднага. И… повече няма да сте ми нужен тази вечер. С Даарио ще съм в безопасност. О, и бъдете така добър да пратите и Ирри и Джикуи. И Мисандей. — „Трябва да се преоблека, да се направя красива.“
Същото каза на слугините си, когато дойдоха.
— Какво желае да облече ваше величество? — попита Мисандей.
„Звездна светлина и морска пяна — помисли Дани, — ивица тънка коприна, която оставя лявата ми гръд оголена, за наслада на Даарио. О, и цветя за косата ми.“ Когато се запознаха, капитанът й носеше цветя всеки ден, по целия път от Юнкай до Мийрийн.
— Донесете сивата ленена рокля с перлите по корсажа. О, и бялата ми лъвска кожа. — Винаги се чувстваше по-сигурно, загърната в лъвската кожа на Дрого.
Прие капитана на терасата, седнала на мраморна пейка под една круша. Лунният сърп плуваше в небето над града, със свита от хиляда звезди. Даарио Наарис влезе с наперена стъпка. „Стъпва наперено дори когато стои на място.“ Капитанът носеше раирани панталони, затъкнати във високи ботуши от пурпурна кожа, бяла копринена риза, елек на златни пръстени. Тризъбата му брада беше пурпурна, пищните мустаци златни, дългите къдрици — поравно от двете. На едното бедро носеше стилето, на другото — доткракски аракх.
— Светла кралице — каза той. — Станали сте още по-красива, докато ме нямаше. Как е възможно това?
Кралицата бе свикнала с такива похвали, но комплиментът прозвуча някак по-уместно от Даарио, отколкото от хора като Резнак, Ксаро или Хиздар.
— Капитане. Казват ни, че сте ни служили добре в Лхазар. — „Толкова ми липсваше.“
— Вашият капитан живее, за да служи на своята жестока кралица.
— Жестока?
Лунна светлина блесна в очите му.
— Препускаше пред всички свои мъже, за да види лицето й по-скоро, но го оставиха да вехне, изпълнен с копнеж, докато тя яде агнешко със смокини с някаква съсухрена старица.
„Изобщо не ми казаха, че си тук — помисли Дани. — Иначе щях да се направя на глупачка и да те повикам веднага.“
— Вечерях със Зелената грация. — Стори й се най-добре да не споменава за Хиздар. — Имах спешна нужда от мъдрия й съвет.
— Аз имам само една спешна нужда: Денерис.
— Да поръчам ли да донесат храна? Сигурно си гладен.
— Не съм ял от два дни, но след като вече съм тук, стига ми да пирувам с красотата ви.
— Красотата ми няма да напълни корема ти. — Откъсна една круша и му я подхвърли. — Изяж това.
— Щом моята кралица повелява. — Отхапа от крушата и златните му зъби блеснаха. Сок потече в пурпурната му брада.
Момичето в нея толкова много искаше да го целуне, че я заболя. „Целувките му ще са силни и жестоки — каза си тя, — и ще му е все едно, ако извикам или му заповядам да спре.“ Но кралицата в нея знаеше, че ще е глупост.
— Разкажи ми за пътуването си.
Той сви безгрижно рамене.
— Юнкайците пратиха някакви наемници да затворят Хизайския проход. Дългите пики се наричаха. Спуснахме се отгоре им през нощта и пратихме неколцина в ада. В Лхазар убих двама от сержантите си за опит да откраднат скъпоценните камъни и златните блюда, които моята кралица ми повери за дарове за Агнешките хора. Иначе всичко мина както обещах.
— Колко мъже загуби в боевете?
— Девет — отвърна Даарио, — но дузина от Дългите пики решиха, че предпочитат да са Бурни врани вместо трупове, тъй че се върнахме с трима повече. Казах им, че ще живеят по-дълго, ако се бият с вашите дракони вместо срещу тях, и те видяха благоразумие в думите ми.
Това я обезпокои.
— Може да шпионират за Юнкай.
— Твърде глупави са за шпиони. Не ги познавате.
— Нито ти. Вярваш ли им?
— Вярвам на всички свои мъже. Докъдето мога да плюя. — Изплю семка и се усмихна на подозрителността й. — Да ви донеса ли главите им? Ще го направя, ако заповядате. Един е плешив, двама имат плитки, а един боядисва брадата си в четири различни цвята. Кой шпионин би носил такава брада, питам ви? Прашкарят може да улучи с камък окото на комар от четирийсет крачки, а грозният се оправя добре с конете, но ако моята кралица казва, че трябва да умрат…
— Не казах това. Само… просто ги дръж под око, нищо повече. — Почувства се глупаво, че го каза. Винаги се чувстваше малко глупаво, когато беше с Даарио. „Недодялана, наивна като дете и глупава. Какво ли си мисли за мен?“ Дани смени темата. — Агнешките хора ще ни пратят ли храна?