Когато младежът излезе от кабината с Лемор до него, Гриф го огледа грижливо от глава до пети. Принцът носеше меч и кама, черни ботуши, лъснати до блясък, черно наметало с кървавочервена подплата. Измитата му й подрязана коса бе прясно боядисана в тъмносиньо и очите му също изглеждаха сини. На гърлото си носеше три огромни четвъртити рубина на верига от черно желязо, дар от магистър Илирио. „Червено и черно. Драконови цветове.“ Това беше добре.
— Приличаш на истински принц — каза му. — Баща ти щеше да се гордее, ако можеше да те види.
Гриф Младия прокара пръсти през косата си.
— Омръзна ми тази синя боя. Трябваше да я измием.
— Скоро. — Гриф също с радост щеше да се върне към естествения си цвят, въпреки че рижата му някога коса бе станала сива. Тупна момъка по рамото. — Е, да тръгваме ли? Армията ти те чака.
— Добре звучи. Моята армия. — По лицето на младежа пробяга усмивка, но веднага се стопи. — Дали са мои обаче? Те са наемници. Йоло ме предупреди да не вярвам на никого.
— Има благоразумие в това — призна Гриф. Можеше да е по-другояче, ако Черното сърце все още командваше, но Майлс Тойн бе умрял преди четири години, а Хари Стрикланд Бездомника беше друг тип човек. Нямаше да го каже на момчето обаче. — Не всеки човек е това, което изглежда, а един принц има сериозно основание да е предпазлив… но прекалиш ли, недоверието може да те отрови, да вгорчи душата ти и да те направи плашлив. — „Крал Ерис беше такъв. Накрая дори Регар го видя съвсем ясно.“ — Най-добре е да държиш средния курс. Остави хората да печелят доверието ти с вярна служба… но щом го направят, бъди щедър и с открито сърце.
Момчето кимна.
— Ще го запомня.
Дадоха на принца най-добрия кон, голям сив скопец, толкова светъл, че изглеждаше почти бял. Гриф и Халдон поеха от двете му страни на по-малките коне. Пътят продължи половин миля на юг под високите бели стени на Волон Терис. После оставиха зад себе си града и продължиха покрай лъкатушещата Ройн през върбови горички и полета с мак, подминаха стара вятърна мелница — крилата й се въртяха и скърцаха като стари кости.
Стигнаха до Златната дружина, когато слънцето вече се снишаваше. Беше лагер, какъвто щеше да одобри дори Артур Дейн: стегнат, подреден, с добра защита, заобиколен от дълбок ров и насип с наострени колове. Между палатките имаше широки пътеки. Нужниците бяха до реката, та течението да отмива нечистотиите. Коневръзите бяха на север, а зад тях край водата пасяха двайсетина слона, късаха тръстики с хоботите си. Гриф ги огледа одобрително. „Няма боен кон в цял Вестерос, който да може да застане срещу тях.“
Бойни знамена от златоткан плат се вееха на високи пилони по обиколката на лагера. Под тях въоръжени стражи обикаляха с копия и арбалети и следяха зорко всеки подстъп. Гриф се бе опасявал, че дружината може да се разхайти под командването на Хари Стрикланд, който винаги изглеждаше по-заинтересован да си печели приятели, отколкото да налага дисциплина. Но притесненията му, изглежда, се оказваха напразни.
На портала Халдон каза нещо на сержанта на охраната и веднага пратиха бегач да намери капитана.
Франклин Цветята беше точно толкова грозен, колкото го помнеше Гриф от последното им виждане. Мъж като канара, тромав и с голям корем; лицето му бе нашарено от стари белези. Дясното му око изглеждаше така, все едно го е дъвкало псе, а лявото липсваше.
— Тебе ли направиха капитан, Цветя? — каза за поздрав Гриф. — Мислех, че Златната дружина има стандарти.
— Още по-лошо е, дърт негоднико — отвърна сърдечно Франклин Цветята. — И рицар ме направиха. — Плесна Гриф по ръката и го дръпна в кършеща кости прегръдка. — Изглеждаш ужасно, дори за умрял от дванайсет години. Синя коса, а? Когато Хари каза, че ще се появиш тук, едва не се насрах. Халдон, ледена путко такава, радвам се, че те виждам и теб. Още ли носиш онзи прът в задника, а? — Обърна се към Гриф Младия. — А това ще да е…
— Моят скуайър. Момче, това е Франклин Цветята.
Принцът го поздрави с кимване.
— Цветята е име за копеле. От Предела трябва да сте.
— Да. Майка ми била перачка в Сайдърхол и един от синовете на милорда я изнасилил. Прави ме нещо като гнила ябълка на Фосоуей, както го виждам аз. — Махна им с ръка да влизат през портата. — Хайде с мен. Стрикланд повика всички офицери в палатката си. Военен съвет. Проклетите волантинци дрънкат копията си и искат да разберат намеренията ни.
Мъжете на Златната дружина седяха пред палатките си, хвърляха зарове, пиеха и пъдеха мухите. Гриф се зачуди колко от тях знаят кой е. „Много малко. Дванайсет години е много време.“ Дори мъжете, с които беше яздил, можеше да не познаят лорда изгнаник Джон Конингтън с огненочервената брада в сбръчканото гладко обръснато лице и боядисаната в синьо коса на наемника Гриф. Доколкото знаеха повечето от тях, Конингтън се беше напил до смърт в Лис, след като го бяха изгонили позорно от дружината за кражба от военната хазна. Още не можеше да понесе срама от тази лъжа, но Варис бе настоял, че е необходима.