— Ти му отказа, нали? — каза Грифин.
— Казах му, че ще обмисля предложението. — Хари изохка, щом скуайърът започна да бърше краката му. — Леко с пръстите. Все едно са гроздови зърна с тънка кожичка, момче. Искаш да ги подсушиш, без да ги смачкаш. Галиш, не търкаш. Така, да. — Обърна се отново към Гриф. — Груб отказ щеше да е неразумно. Хората с право щяха да си помислят, че съм си изгубил ума.
— Много скоро ще имате работа за мечовете си.
— Нима? — попита Лисоно Маар. — Предполагам знаеш, че момичето Таргариен не е тръгнало за Запада?
— Чухме тази приказка в Селхорис.
— Не е приказка. Истина е. Защо е по-трудно да се разбере. Плячкосваш Мийрийн, да, защо не? И аз щях да направя същото на нейно място. Робските градове вонят на злато, а за едно завоевание трябват пари. Но защо се задържа? Страх? Лудост? Мързел?
— Защо в случая е без значение. — Хари Стрикланд взе от ръцете на скуайъра пъстри вълнени чорапи. — Тя е в Мийрийн, а ние сме тук, където волантинците от ден на ден все повече се дразнят от присъствието ни. Дойдохме, за да издигнем крал и кралица, които да ни върнат в родния Вестерос, но това момиче Таргариен изглежда повече склонно да сади маслини, отколкото да си върне бащиния трон. Междувременно враговете й се събират. Юнкай, Нови Гхиз, Толос. Кървавата брада и Дрипавия принц ще са на полето срещу нея… а много скоро ще й връхлетят и флотите на Стар Волантис. Какво има тя? Спални роби с пръчки?
— Неопетнени — отвърна Гриф. — И дракони.
— Дракони, да — рече капитанът. — Но млади, едва-що излюпили се. — Бавно издърпа единия чорап над мехурите си и нагоре до глезена. — Колко ще са й от полза, когато всички тези армии се стегнат около града й като юмрук?
Тристан Реките забарабани с пръсти по коляното си.
— Толкова по-важно е да стигнем бързо до нея според мен. Щом Денерис няма да дойде при нас, ние трябва да идем при Денерис.
— Можем ли да вървим по вълните, сир? — попита Лисоно Маар. — Пак ви казвам, не можем да стигнем до сребърната кралица по море. Лично се промъкнах във Волантис, като се престорих на търговец, за да разбера колко кораба може да са ни на разположение. Пристанището гъмжи от галери, когове и караки от всякакъв вид и големина и въпреки това скоро се усетих, че общувам с контрабандисти и пирати. Имаме десет хиляди мъже в дружината, както съм сигурен, че лорд Конингтън помни от годините си служба при нас. Петстотин рицари, всеки с по три коня. И слонове, да не забравяме слоновете. Пиратски кораб няма да стигне. Ще ни трябва пиратски флот… а дори да намерим такъв, от Робския залив дойде вестта, че Мийрийн бил затворен с блокада.
— Бихме могли да се престорим, че приемаме предложението на Юнкай — подхвърли Горис Едориен. — Оставяме на юнкайците да ни превозят на изток, после връщаме златото им под стените на Мийрийн.
— Един нарушен договор е достатъчно петно върху честта на дружината. — Хари Стрикланд Бездомника се намръщи, хванал изприщеното си стъпало. — Да ви напомня, Майлс Тойн сложи печата си на този таен договор, не аз. Бих искал да уважа съгласието му, но как? За мен изглежда ясно, че момичето Таргариен никога няма да дойде на запад. Вестерос беше кралството на баща й. Мийрийн е нейното. Ако може да разбие юнкайците, ще бъде кралица на Робския залив. Ако не, ще умре много преди да стигнем до нея.
Думите му не изненадаха Гриф. Хари Стрикланд винаги беше умерен, биваше го повече в изглаждането на договори, отколкото в избиването на врагове. Имаше нюх за злато, но доколко имаше стръв за бой беше друг въпрос.
— Има път и по суша — подхвърли Франклин Цветята.
— Демонският път е смърт. Половината дружина ще дезертира, ако опитаме поход по него, а половината от останалите ще погребем край пътя. Тъжно ми е да го кажа, но магистър Илирио и приятелите му бяха неразумни, като заложиха толкова много на това дете кралица.
„Не — помисли Гриф. — Крайно неразумни бяха, че заложиха на теб.“
И тогава заговори принц Егон:
— Тогава заложете на мен. Денерис е сестра на принц Регар, но аз съм синът на Регар. Аз съм единственият дракон, който ви трябва.
Ръката на Гриф в черната ръкавица се отпусна на рамото на принц Егон.
— Дръзки думи, но помисли какво казваш.
— Помислил съм — настоя младежът. — Защо трябва да тичам при леля си като просяк? Моето право на наследство е по-силно от нейното. Нека тя дойде при мен… във Вестерос.