А Франклин Цветята потупа дръжката на меча си и рече:
— Стига да мога да убия няколко Фосоуей, аз съм за.
Всички заговориха наведнъж и Гриф разбра, че вълната се е обърнала. „Тази страна на Егон никога не бях виждал досега.“ Не беше благоразумен курс, но благоразумието му беше омръзнало, призляваше му от тайни, писнало му беше от чакане. Спечелил или загубил, щеше да види отново Грифонов полог, преди да умре, и да бъде погребан в гробницата до баща си.
Един по един мъжете на Златната дружина коленичеха и полагаха мечовете си в нозете на неговия млад принц. Последният, който го направи, беше Хари Стрикланд Бездомника, с изприщените му крака и всичко.
Когато излязоха от палатката на капитан-генерала, слънцето багреше в червено небето на запад и мяташе алени сенки по златните черепи на пилоните. Франклин Цветята предложи да разведе принца из лагера и да го запознае с някои от тъй наречените от него „момчета“. Гриф, разбира се, се съгласи веднага.
— Но помнете, за дружината той трябва да си остане Гриф Младия, докато не прехвърлим Тясното море. Във Вестерос ще измием косата му и ще го оставим да облече бронята си.
— Да, разбрано. — Цветята плесна Гриф Младия по гърба. — С мен. Ще започнем с готвачите. Добре е да ги познава човек.
Щом се отдалечиха, Гриф се обърна към Полумайстера.
— Доведи лейди Лемор и сир Роли. Ще ни трябват и сандъците на Илирио. Всичките пари и бронята. Предай на Яндри и Юсила благодарностите ни. Тяхната роля в това приключи. Няма да бъдат забравени, когато негово величество поеме кралството си.
— Както заповядате, милорд.
Гриф го остави и се прибра в палатката, предоставена му от Хари Бездомника.
Знаеше, че пътят напред е пълен с опасности, но какво от това? Всички хора трябва да умрат. Молеше се само за време. Толкова дълго беше чакал, боговете със сигурност щяха да му дадат още няколко години, достатъчно, за да види момчето, което бе наричал свой син, на Железния трон. Да върне земите си, името си, честта си. Да заглуши камбаните, които толкова силно кънтяха в сънищата му всеки път, щом затвореше очи, за да заспи.
Сам в палатката, със златните и алени лъчи на гаснещото слънце, грейнали през процепа, Джон Конингтън смъкна наметалото си от вълча кожа, издърпа над главата си ризницата, седна на походното столче и смъкна ръкавицата от дясната си ръка. Нокътят на средния му пръст бе почернял като гагат, а сивото бе пропълзяло почти до първата става. Върхът на безименния му пръст също бе започнал да потъмнява, а когато го бодна с върха на камата, не почувства нищо.
„Смърт — знаеше той. — Но бавна. Все още имам време. Година. Две. Пет. Някои каменни хора живеят до десет. Достатъчно време да прехвърля морето, да видя отново Грифонов полог. Да сложа край на родословието на Узурпатора завинаги и да поставя сина на Регар на Железния трон.“
Тогава лорд Джон Конингтън можеше да умре доволен.
Брулените от вятъра
Вестта премина из лагера като горещ вятър. „Тя иде. Войнството й е тръгнало в поход. Препуска на юг към Юнкай, за да подложи града на огън, а хората му на меч, а ние тръгваме на север да я срещнем.“
Жабока го беше чул от Дик Сламката, който го беше чул от Стария Бил Кокала, а той пък от един пентоши, Мирио Миракис, който имал братовчед, който служел като виночерпец на Дрипавия принц.
— Щот’ го чул в командната палатка, от устата на самия Каго — настоя Дик Сламката. — Ще тръгнем в поход, преди да е свършил денят, ще видиш.
Това поне се оказа истина. Заповедта дойде от Дрипавия принц, чрез капитаните и офицерите му: вдигаме палатките, товарим мулетата, оседлаваме конете, тръгваме за Юнкай призори.
— Не че ония юнкайски копелета ще ни искат в Жълтия град да душим за дъщерите им — предрече Бак, мирският стрелец с арбалет с присвитите очи, чието име означаваше Боба. — Ще вземем провизии в Юнкай, може би свежи коне, а после ще е към Мийрийн, да танцуваме с драконовата кралица. Тъй че скачай бързо, Жабок, и наточи хубаво меча на господаря си. Може скоро да му потрябва.
В Дорн Куентин Мартел беше принц, във Волантис — търговец, но на бреговете на Робския залив беше само Жабока, скуайър на големия плешив дорнски рицар, когото наемниците наричаха Зеления търбух. Мъжете от Брулените от вятъра използваха каквито им хрумне имена и ги сменяха по приумица. Бяха му лепнали Жабока, защото скачаше веднага щом Големия мъж изревеше заповед.