Дори командирът на Брулените от вятъра криеше истинското си име. Някои свободни дружини се бяха родили във века на кръв и хаос, последвал Ориста на Валирия. Други бяха сформирани едва вчера и щеше да ги няма утре. Брулените от вятъра имаха трийсет години зад себе си и бяха познавали само един командир, кроткия благородник пентоши с тъжни очи, наричан Дрипавия принц. Косата и ризницата му бяха сребристосиви, а опърпаното му наметало бе съшито от дрипи с много цветове: синьо и сиво, мораво и червено, златно и зелено, пурпурно и алено, и небесносиньо, всички избелели от слънцето. Когато Дрипавия принц бил на двайсет и три, както разправяше историята Дик Сламката, магистрите на Пентос го избрали да е новият им принц часове след като обезглавили стария си принц. Вместо това той препасал меча си, яхнал любимия си кон, избягал в Спорните земи и така и не се върнал. Беше яздил с Вторите синове, с Железните щитове и с Мъжете на Девата, после с петима братя по оръжие основал Брулените от вятъра. От тези шестима основатели само един бе оцелял.
Жабока нямаше представа дали нещо от това е вярно. Откакто се записа в Брулените от вятъра във Волантис, беше виждал Дрипавия принц само отдалече. Дорнците бяха нови ръце, новобранци, мишена за стрели, трима между две хиляди. Командирът им поддържаше по-издигната компания.
— Не съм скуайър — беше възразил Куентин, когато Герис Пийвода — известен тук като Геролд Дорнеца, за да го различават от Геролд Червения гръб и Черния Геролд, а понякога като Пий, откакто Големия мъж се изтърва и го нарече така — предложи хитрината. — Спечелих си шпорите в Дорн. Рицар съм, колкото и ти.
Но Герис беше прав. Двамата с Арч бяха тук, за да пазят Куентин, а това означаваше да го държат до Големия мъж.
— Арч е най-добрият боец от трима ни — беше изтъкнал Пийвода, — но само ти можеш да се надяваш да се ожениш за драконовата кралица.
„Да се оженя за нея или да се бия с нея, така или иначе скоро ще се изправя пред нея.“ Колкото повече слушаше за Денерис Таргариен, толкова повече се боеше от тази среща. Юнкайците твърдяха, че хранела драконите си с човешка плът и че се къпела в кръвта на девици, за да поддържа кожата си гладка. Боба се смееше на това, но обичаше приказките за похотливостта на сребърната кралица.
— Един от капитаните й има потекло, където мъжките членове са цяла стъпка дълги — казваше им той, — но дори той не е достатъчно голям за нея. Тя яздеше с дотраките и е свикнала да я чукат жребци, тъй че никой мъж не може да я запълни.
А Книгите, умният волантински мечоносец, чийто нос сякаш винаги беше забит в някой трошлив свитък, смяташе, че драконовата кралица е не само убийца, но и луда.
— Нейният хал уби брат й, за да я направи кралица. После тя уби хала си, за да стане халееси. Практикува кръвни жертвоприношения, лъже толкова лесно, колкото диша, изтезава пратеници… баща й също беше луд. Тече в кръвта.
„Тече в кръвта.“ Крал Ерис Втори наистина беше луд, цял Вестерос го знаеше. „Ако Денерис е ужасна колкото баща си, трябва ли все пак да се оженя за нея?“ Принц Доран никога не бе споменавал за тази възможност.
Жабока с радост щеше да е оставил Ащапор зад гърба си. Червеният град беше най-близкото нещо до пъкъла, което беше виждал. Юнкайците бяха запушили разбитите порти, за да задържат мъртвите и умиращите в града, но гледките, които беше видял, докато яздеше по червените тухлени улици, щяха да го терзаят вечно. Река, задръстена с трупове. Жрица с разкъсан халат, набучена на кол и обкръжена от облак лъскави зелени мухи. Умиращи хора, залитащи по улиците, кървави и мръсни. Деца, биещи се над полуопечени кутрета. Последният свободен крал на Ащапор, който пищи гол в ямата, хвърлен на глутница прегладнели псета. И огньове, огньове навсякъде. Затвореше ли очи, все още ги виждаше: пламъци, вихрещи се от тухлени пирамиди, по-големи от всеки замък, който бе виждал, валма мазен дим, виещи се нагоре като огромни черни змии.
Вятърът задуха от юг и въздухът замириса на пушек дори тук, на три мили от града. Зад рушащите се тухлени стени Ащапор все още димеше, макар повечето големи пожари да бяха угаснали. Пепел се носеше лениво на вятъра като тлъсти сиви снежинки. Щеше да е добре да тръгнат.
Големия мъж се съгласи.
— Крайно време — рече той, когато Жабока го намери да хвърля зарове с Боба, Книгите и Стария Бил Кокала, и да губи, както винаги. Наемниците обичаха Зелен търбух, който залагаше толкова безстрашно, колкото се биеше, но с много по-скромен успех. — Ще ми трябва бронята, Жабок. Изстърга ли оная кръв от ризницата ми?