— Гълъбчето ги е отгледал — уведоми ги Дик Сламката. — Купува високи роби от цял свят, сношава мъжете с жените и задържа най-високите деца за Чаплите. Надява се един ден кокилите да станат излишни.
— Няколко упражнения на разтегачката може да ускорят процеса — подхвърли Големия мъж.
Герис Пийвода прихна.
— Страшна пасмина. Нищо не ме плаши повече от ходещи на кокили в розови люспи и пера. Ако някой ме подгони, така ще се разсмея, че мехурът ми може да поддаде.
— Според някои чаплите са величествени — рече Стария Бил Кокала.
— Ако кралят ти яде жаби застанал на един крак.
— Чаплите са страхливи — вметна едрият мъж. — Веднъж с Пий и Клетъс бяхме на лов и се натъкнахме на чапли. Нагазили в плитчините. Тъпчеха се с попови лъжички и дребна риба. Хубава гледка бяха, да, но после отгоре мина ястреб и всички се разхвърчаха все едно, че са видели дракон. Толкова вятър вдигнаха, че ме обрулиха от коня, но Клетъс зареди стрела на тетивата си и свали една. Вкусът беше като на патица, но не толкова мазно.
Дори Гълъбчето и неговите Чапли бледнееха пред безумието на братята, които наемниците наричаха Дрънчилата. Последния път, когато се бяха изправили срещу Неопетнените на драконовата кралица, робите войници на Юнкай се бяха разпаднали и побягнали. Дрънчилата бяха измислили военна хитрост, за да предотвратят това: бяха оковали бойците си на групи по десет, китка за китка и глезен за глезен.
— Никой от тия нещастни копелета не може да побегне, освен ако не побегнат всичките — обясни със смях Дик Сламката. — А ако побегнат всичките, няма да бягат много бързо.
— Те и не вървят много бързо тия шибаняци — отбеляза Боба. — Можеш да ги чуеш как дрънчат от десет левги.
Имаше и още, почти толкова луди, а и по-зле: лорд Треперещи бузи, Пияния завоевател, Господаря на зверовете, Тлъстото лице, Заека, Колесничаря, Парфюмирания герой. Някои имаха по двайсет войници, някои по сто или по две хиляди, всички роби, които бяха обучили и снаряжили лично. Всеки от тях беше богат и нагъл и всеки беше капитан и командир, подчинени единствено на Юрказ зо Юнзак, пренебрежителни към простите наемници и склонни към свади заради толкова неразбираеми, колкото и безкрайни поводи.
Докато Брулените от вятъра изминат три мили, юнкайците бяха изостанали две и половина зад тях.
— Пасмина вмирисани жълти глупци — измърмори Боба. — Още не могат да проумеят защо Бурните врани и Вторите синове минаха на страната на драконовата кралица.
— За злато, вярват — рече Книгите. — Защо мислиш, че ни плащат толкова добре?
— Златото е мило, но животът е по-мил — каза Боба. — В Ащапор танцувахме със сакати. Искаш ли да се изправиш срещу Неопетнените с тази жалка сган до тебе?
— В Ащапор се бихме с Неопетнените — отвърна големият мъж.
— Говорех за истински Неопетнени. Да отсечеш топките на едно момче с касапски сатър и да му дадеш остра шапка не го прави Неопетнен. Драконовата кралица има от истинските, дето не се скапват и не бягат само щом пръднеш към тях.
— Тях, че и драконите. — Дик Сламката вдигна глава към небето, сякаш само споменаването на дракони можеше да ги привлече отгоре върху дружината. — Дръжте си мечовете остри, момчета, скоро ни чака истински бой.
„Истински бой“, помисли Жабока. Думите заседнаха в гърлото му. Боят под стените на Ащапор му се беше сторил съвсем истински, макар да знаеше, че за наемниците не беше така.
— Беше си клане, а не битка — бяха чули да твърди след това воинът бард Дензо Д’хан. Дензо беше капитан, ветеран от сто битки. Опитът на Жабока се свеждаше до двора за упражнения и терена за турнири, тъй че не му беше работа да оспорва преценката на такъв зрял воин.
„Приличаше си съвсем на битка, когато започна обаче.“ Помнеше как му се сви стомахът, когато един ритник го събуди и Големия мъж надвисна над него.
— Пъхай се бързо в бронята, мързелан — беше му изревал. — Касапина излиза на битка. Ставай, ако не си решил да те нареже на пържоли.