— Няма.
Имаше много и много около всичко това, което и Куентин не харесваше. Плаването на претъпкан кораб, подмятан от вятъра и морето, яденето на корав хляб, пълен с гъгрици, и пиенето на черен като катран ром до забрава, спането на купчини мухлясала слама с вонята на непознати в ноздрите му… всичко това беше очаквал, когато драсна подписа си на онова парче пергамент във Волантис, вричайки меча и службата си на Дрипавия принц за година. Онова бяха трудности, които можеха да се изтърпят, същината на всички приключения.
Но това, което трябваше да последва, си беше явна измяна. Юнкайците ги бяха докарали от Стар Волантис, за да се бият за Жълтия град, но сега дорнците се канеха да обърнат плащовете си и да минат на другата страна. Означаваше и да изоставят новите си братя по оръжие също така. Брулените от вятъра не бяха точно приятелите, които Куентин щеше да си избере, но беше прехвърлил морето с тях, делил беше с тях месо и медовина, воювал беше с тях, разправяли си бяха истории с малцината, чиято приказка можеше да разбере. А и всички приказки да бяха лъжа, какво пък, това бе цената на превоза до Мийрийн.
„Не е нещо, което човек би нарекъл доблестно“, беше ги предупредил Герис още в Търговския дом.
— Денерис може вече да е на половината път до Юнкай, с армия зад гърба — каза Куентин, докато обикаляха между конете.
— Може — отвърна Герис, — но не е. Чували сме такива приказки и преди. Ащапорците бяха убедени, че Денерис идва на юг с драконите си, за да разбие обсадата. Тогава не дойде, няма да дойде и сега.
— Не можем да го знаем със сигурност. Трябва да се измъкнем, преди да се окаже, че се бием с жената, която ме пратиха да спечеля.
— Изчакай до Юнкай. — Герис посочи към хълмовете. — Тези земи са на юнкайците. Едва ли някой ще иска да храни и подслони трима дезертьори. На север от Юнкай е ничия земя.
Не грешеше. Но Куентин все пак беше притеснен.
— Големия мъж има твърде много приятели. Знае, че планът винаги е бил да се измъкнем и да се доберем до Денерис, но няма да му се понрави, че изоставя приятели, с които се е бил. Ако чакаме много дълго, ще започне да се чувства все едно, че дезертираме от тях в навечерието на битка. Никога няма да направи това. Познаваш го не по-зле от мен.
— Когато и да го направим, си е дезертьорство — възрази Герис, — а Дрипавия принц гледа с лошо око на дезертьорите. Ще прати сто преследвачи след нас и Седемте да са ни на помощ, ако ни хванат. Ако имаме късмет, просто ще ни отрежат стъпало, за да са сигурни, че няма да избягаме отново. Ако нямаме, ще ни дадат на Хубавата Мерис.
Това разколеба Куентин. Хубавата Мерис го плашеше. Жена от Вестерос, но по-висока от него, само палец под шест стъпки. След двайсет години сред свободните дружини нищо хубаво нямаше в нея, отвътре, както и отвън.
Герис го хвана под ръка.
— Изчакай. Още няколко дни, само толкова. Прекосихме половината свят, бъди търпелив още няколко левги. Някъде северно от Юнкай ще дойде шансът ни.
— Щом казваш — отвърна Куентин със съмнение…
… но този път поне боговете слушаха и шансът им дойде много по-скоро.
След два дни. Хю Хънгърфорд спря коня си до огъня им и рече:
— Дорнец. Викат те в командната палатка.
— Кой от нас? — попита Герис. — Всички сме дорнци.
— Всички тогаз. — Кисел и навъсен, с осакатена ръка, Хънгърфорд бил ковчежник на дружината известно време, докато Дрипавия принц не го хванал да краде от хазната и не му резнал три пръста. Сега беше просто сержант.
„Какво ли значи това?“ До този момент Жабока нямаше идея дали командирът им знае, че е жив. Хънгърфорд обаче вече си беше тръгнал, тъй че нямаше време за въпроси. Можаха само да вземат Големия мъж и да се представят според заповедта.
— Не признаваме нищо и сме готови за бой — каза Куентин на приятелите си.
— Аз винаги съм готов за бой — отвърна Големия мъж.
Големият павилион от сиво корабно платно, който Дрипавия принц обичаше да нарича своя платнен замък, беше претъпкан. Само един поглед бе достатъчен на Куентин да разбере, че повечето от събралите се са от Седемте кралства или се хвалят с вестероска кръв. „Изгнаници или синове на изгнаници.“ Дик Сламката твърдеше, че в дружината имало шейсетима вестероси. Поне една трета от тях бяха тук, включително самият Дик, Хю Хънгърфорд, Хубавата Мерис и златокосият Луис Ланстър, най-добрият стрелец на дружината.