— Ето. Дано намери някаква утеха тук, ако може. Имате разрешението ми да напуснете.
Майстерът сведе покорно глава и си тръгна. Трис Ботли се обърна към Аша.
— Ако Ровът Кайлин е паднал, Тореново поле скоро ще го последва. След това ще е нашият ред.
— Не толкова скоро. Ждрелото ще ги накара да пуснат кръв. — Тореново поле не беше развалина като Рова Кайлин, а Дагмър беше железен до костите. Щеше да умре, но не и да се покори.
„Ако баща ми беше жив, Ровът Кайлин изобщо нямаше да е паднал.“ Бейлон Грейджой знаеше, че Ровът е ключът към владеенето на Севера. Юрон също го знаеше. Просто не го интересуваше. Не повече, отколкото го интересуваше какво става с Дълбоки лес или с Тореново поле.
— Юрон не го интересуват завоеванията на Бейлон. Чичо ми тръгна да гони дракони. — Вранското око бе призовал цялата сила на Железните острови в Стар Уик и отплава в дълбокото море на запад, с брат му Виктарион след него като пребито кутре. На Пайк не беше останал никой, към когото да се обърне с молба за помощ, освен собствения й лорд съпруг. — Сами сме.
— Дагмър ще ги размаже — настоя Кром, който никога не беше обичал жена толкова, колкото обичаше битките. — Те са само вълци.
— Всички вълци ги избиха. — Аша зачовърка с палец розовия восък. — Тия, дето дерат кожи, ги избиха.
— Трябва да идем на Тореново поле и да се включим в боя — каза Куентън Грейджой, далечен братовчед и капитан на „Солената мръсница“.
— Точно тъй — заяви Дагон Грейджой, още по-далечен братовчед. Дагон Пияницата го наричаха мъжете, но пиян или трезвен, обичаше да се бие. — Защо да оставяме цялата слава на Ждрелото?
Двама от слугите на Галбарт Гловър поднесоха печеното, но ивицата кожа бе отнела апетита на Аша. „Хората ми са се отказали от всякаква надежда за победа — осъзна тя. — Единственото, което търсят вече, е добра смърт.“ Вълците щяха да й я дадат, не се съмняваше. „Рано или късно ще се върнат, за да си вземат отново този замък.“
Когато излезе от трапезарията на Галбарт Гровър, Аша взе писмото със себе си. Слънцето потъваше зад високите борове на вълчия лес. Тя се заизкачва по дървените стъпала към спалнята, която бе доскоро на Галбарт Гловър. Беше изпила твърде много вино и главата й бумтеше. Аша Грейджой обичаше хората си, но половината от тях бяха глупци. „Храбри глупци, но все пак глупци. Да идем при Ждрелото, да, сякаш можем да…“
Между Дълбоки лес и Дагмър имаше дълги левги скалисти хълмове, гъсти гори, диви реки и повече северняци, отколкото можеше да си въобрази. Аша имаше четири дълги кораба и по-малко от двеста мъже… включително Тристифер Ботли, на когото не можеше да се разчита. Въпреки всичките му приказки за любов не можеше да си представи как Трис ще се втурне към Тореново поле, за да умре с Дагмър Ждрелото.
Карл я последва до спалнята на Галбарт Гловър.
— Излез — каза му тя. — Искам да бъда сама.
— Искаш мен. — Понечи да я целуне.
Аша го избута.
— Докоснеш ли ме отново, ще…
— Какво? — Той извади камата си. — Събличай се, момиче.
— Я се шибай, безбрадо момче такова.
— По-скоро ще шибам теб. — Едно бързо посичане и коженият елек се разтвори. Аша посегна за брадвата си, но Карл пусна ножа и я хвана за китката, изви ръката й назад и оръжието изпадна от пръстите й. Събори я на леглото на Гловър, целуна я силно и разпра туниката й, за да се изсипят гърдите й навън. Когато се опита да го изрита с коляно в слабините, той се изви и след това разтвори краката й с колене. — Ще те имам сега.
— Направиш ли го, ще те убия, когато заспиш.
Беше вир-вода, когато проникна в нея.
— Проклет да си. Проклет да си, проклет да си. — Засмука зърната й и тя проплака, колкото от болка, толкова и от наслада. Путката й стана целият свят. Забрави Рова Кайлин и Рамзи Болтън, и малкото му късче кожа, забрави кралския събор, забрави провала си, забрави изгнанието си и враговете си, и съпруга си. Само дланите му бяха от значение, само устата му, само ръцете му около нея, членът му вътре в нея. Чука я, докато не закрещя, а после отново, докато не заплака, преди най-сетне да хвърли семето си в утробата й.