— Омъжена съм — напомни му тя след това. — Ти ме похити, безбрадо момче такова. Милорд съпругът ми ще ти отреже топките и ще те облече в рокля.
Карл се смъкна от нея.
— Стига да може да се измъкне от стола си.
В стаята беше студено. Аша стана от леглото на Галбарт Гловър и вдигна разкъсаните си дрехи. На елека щяха да му трябват нови връзки, но туниката й беше на дрипи. „Бездруго не ми харесваше.“ Хвърли я в пламъците. Останалото пусна на купчина до леглото. Гърдите й бяха насинени, а семето на Карл се стичаше по бедрото й. Трябваше да си свари от лунния чай, иначе рискуваше да донесе на света още един кракен. „Има ли значение? Баща ми е мъртъв, майка ми умира, брат ми го дерат, а нищо не мога да направя. Омъжена съм. Венчана и пожелана, макар и не от един и същи мъж.“
Когато се пъхна отново под кожите, Карл беше заспал.
— Сега животът ти е мой. Къде си оставих камата?
Притисна се в гърба му и го прегърна. На островите го знаеха като Карл Девицата, отчасти за да го отличават от Карл Пастира, Карл Кенинг Шантавия, Карл Бързата брадва и Карл Ярема, но повече заради гладките му бузи. Когато Аша го срещна за първи път, Карл се опитваше да си пусне брада. „Мъх на праскова“, беше го нарекла на смях. Карл призна, че никога не е виждал праскова, а тя му каза да тръгне с нея на следващото й пътуване на юг.
Все още беше лято тогава. Робърт седеше на Железния трон, Бейлон въсеше вежди на Стола на Морски камък, а Седемте кралства бяха в мир. Аша отплава на „Черният вятър“ покрай брега, за да търгува. Спряха на Белия остров и Ланиспорт, и още в десетина по-малки пристанища, преди да стигнат до Арбор, където прасковите винаги бяха огромни и сладки. „Виж“, беше казала първия път, когато поднесе една до бузата на Карл. Когато го накара да отхапе, сокът потече по брадичката му и трябваше да я целуне, за да я почисти.
Цяла нощ ядоха праскови и се поглъщаха един друг, а щом се върна дневната светлина, Аша бе толкова заситена, лепкава и щастлива, колкото не беше била никога в живота си. „Преди шест години ли беше, или седем?“ Лятото беше гаснещ спомен и бяха минали три години, откакто Аша за последен път се бе насладила на праскова. Все още се наслаждаваше на Карл обаче. Капитаните и кралете можеше да не я искат, но той я искаше.
Аша беше имала други любовници. Някои споделяха ложето й за половин година, други — за половин нощ. Карл й носеше повече наслада от всички останали наведнъж. Можеше да се бръсне веднъж на две седмици, но рошавата брада не прави никого мъж. Харесваше й допирът на гладката му мека кожа под пръстите й. Харесваше й как дългата му права коса забърсва раменете му. Харесваше й как целува. Харесваше й как се усмихва широко, когато погали с пръсти зърната му. Космите между краката му бяха с по-тъмен оттенък на пясъчнорусото от косата по главата му, но бяха нежни като пух в сравнение с черния храст между бедрата й. Това също й харесваше. Имаше тяло на плувец, дълго и стройно, без нито един белег.
„Свенлива усмивка, силни мишци, вещи пръсти и два сигурни меча. Какво повече би могла да иска всяка жена?“ Щеше да се е омъжила за Карл, и то с радост, но беше дъщеря на лорд Бейлон, а Карл нямаше знатно потекло, беше внук на бивш роб. „Твърде нисш по род е, за да мога да се омъжа за него, но членът му не е толкова ниско, че да не мога да го засмуча.“ Пияна, пропълзя усмихната под кожите и го пое в устата си. Карл се размърда в съня си и след малко започна да се втвърдява. Докато го възбуди отново, беше буден, а тя — мокра. Аша придърпа кожите около раменете си и го яхна, вкара го толкова дълбоко в себе си, че не можеше да различи чий е членът и чия — вагината. Този път стигнаха заедно до върха.
— Моята мила лейди — промълви той след това, с все още хриплив от съня глас. — Моята сладка кралица.
„Не — помисли Аша, — не съм кралица, нито ще бъда някога.“
— Хайде, спи.
Целуна го по бузата, прекоси тихо спалнята на Галбарт Гловър и разтвори широко капаците. Луната беше почти пълна, а нощта толкова ясна, че можеше да види планините с увенчаните им със сняг върхове. „Студени, голи и враждебни, но красиви на лунната светлина.“ Билата им блестяха бели и неравни, като наострени зъби. Склоновете и по-малките върхове се губеха в сянка.
Морето беше по-близо, само на пет левги на север, но Аша не можеше да го види. Твърде много хълмове се издигаха в тази посока. „И дървета, толкова много дървета.“ Вълчия лес, така наричаха северняците гората. Повечето нощи човек можеше да чуе вълците, как се викаха в тъмното. „Океан от листа. Де да беше океан вода.“