Беше я омъжил за Ерик Железаря и бе назначил Трошача на наковални да управлява Железните острови, докато той гони дракони. Ерик бил велик мъж навремето, прочут морски разбойник, който можеше да се похвали, че е плавал с дядото на дядо й, същия Дагон Грейджой, на когото бе наречен Дагон Пияницата. Старите жени на Белия остров още плашеха внучетата си с приказки за лорд Дагон и мъжете му. „Нараних гордостта на Ерик на кралския събор — спомни си Аша. — Едва ли ще забрави това.“
Трябваше да отдаде дължимото на чичо си. С един удар Юрон бе превърнал един съперник в поддръжник, подсигурил беше островите за времето на отсъствието си и бе премахнал Аша като заплаха. „И хубаво се е посмял също така.“ Трис Ботли й каза, че Вранското око използвал тюлен да стои вместо нея на брачната церемония.
— Надявам се, че Ерик не е настоял за консумация — подхвърли тя.
„Не мога да се върна у дома. Но и не смея да се задържам тук много дълго.“ Тишината на леса я изнервяше. Беше прекарала живота си на острови и на кораби. Морето никога не беше тихо. Звукът на вълните, разбиващи се в скалист бряг, бе в кръвта й, но в Дълбоки лес нямаше никакви вълни… само дърветата, безкрайните дървета, борове и стражеви дървета, бреза, ясен и древни дъбове, кестени, железни дървета и ели. Звукът, който издаваха, бе по-мек от морето и го чуваше само когато задухаше вятър; тогава въздишката сякаш идваше отвсякъде, сякаш дърветата си шепнеха едно на друго на някакъв непонятен за нея език.
Тази нощ шепотът сякаш бе по-силен от преди. „Шумолене на мъртви кафяви листа — каза си Аша, — голи клони, които пращят във вятъра.“ Обърна гръб на прозореца и горите. „Трябва ми отново палуба под краката. Или поне някаква храна в стомаха.“ Беше изпила много вино вечерта, но твърде малко хляб бе изяла и нито хапка от проклетото печено.
Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да намери дрехите си. Навлече дебели черни бричове, ватирана туника и зелен кожен елек, покрит със застъпващи се стоманени плочки. Остави Карл да сънува и застъпва тихо по външните стъпала на цитаделата — те заскърцаха под босите й крака. Един от мъжете, които обикаляха на пост по стените, я зърна, докато слизаше, и й вдигна копието си за поздрав. Аша му подсвирна в отговор. Докато прекосяваше вътрешния двор към кухните, кучетата залаяха. „Добре — помисли тя. — Това ще удави шепота на дърветата.“
Режеше парче кашкавал от пита, голяма колкото воденично колело, когато Трис Ботли влезе в кухнята, загърнат в дебело кожено наметало.
— Моя кралице.
— Не ми се подигравай.
— Винаги ще властваш над сърцето ми. Никакви кресливи глупаци на кралски сбор не могат да променят това.
„Какво да правя с това момче?“ Аша не можеше да се съмнява в предаността му. Не само че бе застанал като неин поборник на хълма Нага и бе извикал името й, но след това бе прехвърлил морето, за да се присъедини към нея, изоставяйки своя крал, близки и дом. „Не че посмя да се опълчи на Юрон в лицето.“ Когато Вранското око поведе флотата в открито море, Трис просто се бе задържал назад и промени курса едва след като изгуби другите кораби от погледа си. Но и това изискваше определен кураж; не можеше никога вече да се върне на островите.
— Кашкавал? — попита го тя. — Има и пушен бут, и горчица.
— Не храна искам, милейди. Знаеш това. — Трис си беше пуснал гъста кафява брада в Дълбоки лес. Твърдеше, че му пазела топло на лицето. — Видях те от наблюдателната кула.
— Щом си на пост, какво правиш тук?
— Кром е горе, и Хаген Рога. Колко очи ни трябват, за да гледаме как шумолят листата на лунната светлина? Трябва да поговорим.
— Пак ли? — Тя въздъхна. — Знаеш дъщерята на Хаген, онази с червената коса. Управлява кораб не по-зле от който и да е мъж и има хубаво лице. На седемнайсет е, и съм виждала как се заглежда по теб.
— Не искам дъщерята на Хаген. — За малко да я докосне, но премисли. — Аша, време е да тръгнем. Ровът Кайлин беше единственото, което задържаше прилива. Ако останем тук, северняците ще ни избият до един, знаеш го.
— Искаш да бягам?
— Искам да живееш. Обичам те.
„Не — помисли тя. — Обичаш някоя невинна девица, която живее само в главата ти, изплашено дете, което има нужда от закрила.“
— Аз не те обичам — отвърна грубо. — И не бягам.
— Какво толкова има тук, че те държи толкова здраво, освен борове, кал и врагове? Имаме кораби. Отплавай с мен и ще заживеем нов живот по морето.